Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

В началото на май Матилда замина с котките на село. Смяташе да поживее там около две седмици, да продаде наследената къща и да се върне не по-късно от началото на юни. Но всичко се промени съвсем неочаквано за нея: къщата се оказа жива и уютна и тя се чувстваше в нея толкова добре, че реши да не я продава, а да я превърне във второ жилище извън града. Там липсваше само ателие и Матилда се зае да го направи. Всъщност не беше необходимо нещо да се строи — дворът беше огромен и в него имаше покрито помещение за добитък, в което отдавна не бяха държали добитък, така че трябваше да се укрепи и да му се направят прозорци, за да се превърне в идеално скулптурно ателие. Едно беше лошото — местните мъже пиеха денем и нощем и се оказа, че не е лесно да се намерят работници за най-обикновени дърводелски поправки. Матилда се сещаше за Шурик — тук той щеше да й е от голяма помощ. Не по дърводелската част, а по-скоро по житейската. На няколко пъти дори ходи до пощата — на осем километра разстояние — и го търси по телефона, но у тях никой не вдигаше. В средата на лятото й падна удобен случай — един съсед от селото заминаваше за два дни с кола за Москва и предложи да я вземе с котките й. Матилда се приготви и тръгна с него.

В града се бяха натрупали маса несвършени работи, но през двата месеца отсъствие московските работи някак бяха повехнали и избледнели, а сегашните, селските — да купи пирони, лекарства за съседките, семена за цветя, поне десет килограма захар и така нататък — заемаха по-важно място в главата й. Но вече по пътя — щяха да пътуват пет-шест часа, според късмета — започна ново разместване и тя си спомни, че наемът за ателието не е платен, че дъщерята на приятелката й Нина сигурно вече е родила, а тя дори не е звъннала по телефона… Спомни си и за Шурик — както винаги с усмивка, но отчасти и с вълнение. Щом пристигна, вдигна телефонната слушалка и набра номера му — вдигна майка му и каза „Ало“ със слабичък глас, но Матилда не искаше да разговаря с нея… За втори път позвъни вече след десет. Вдигна Шурик и тя му каза, че е пристигнала; той дълго мълча, после каза:

— Аа… хубаво.

Матилда веднага се ядоса на себе си, задето се бе обадила, и ловко приключи разговора набързо. След като затвори, седна във фотьойла. Константин, котаракът родоначалник, легна в краката й, а Дуся и Морковка се заблъскаха в скута й, намествайки се по-удобно. Матилда не обичаше толкова обичайното за жените самоизяждане: зае се да пропъди леката досада, породена от неловкото позвъняване на хлапак, с когото бе започнала случайна връзка и който сега й показа, че не му е потрябвала много, с помощта на цяла редица задачи, натрупващи се за утре: пироните, лекарствата, захарта, семената… Впрочем какви ти семена вече — лятото, кажи-речи, свършва…

На екрана се мяркаха пъстри картинки, тя не беше включила звука, така че телевизорът не й пречеше да се вглъбява в основната си мисъл: Москва й е дошла до гуша и това село край Вишни Волочок, родното място на покойната й майка, познатите й от детинство гори, поля, хълмове са й паснали като точния номер обувка — по мярка, плътно удобно. Матилда бе наблюдавала не докрай унищожения селски живот и бе усетила, може би за пръв път от много години, че и самата тя е селски човек и там съседките старици, бивши доячки и градинарки, са й много по-мили и разбираеми от московските, чиито основни интереси се състоят в купуването на килим или как да издействат за себе си някоя освободила се стая в комуналното жилище. Сега видя и покойната си леля в друга светлина: оказа се, че един съсед отдавна й е додявал да му продаде или завещае къщата си, една от най-хубавите в селото, построена в края на деветнайсети век от бригада архангелски селяни, професионални строители. Но леля й, тази леля, която Матилда не бе обичала, категорично бе отказвала: къщата трябва да остане за Матрьона, ако дам къщата на чужди хора, нашият род тук съвсем ще се затрие. А Матрьона е гражданка, богата е и не е глупава, тя ще запази къщата… Там, на село, я наричаха с истинското й име, от което тя от малка се бе срамувала и когато бе заживяла в града, го бе сменила на Матилда…

И Мотя-Матилда се усмихваше, като си спомняше за леля си — оказа се, че и тя не е била глупава, че е предвидила правилно нещата. Повече от правилно — щом Матилда веднага свикна толкова с тази къща, че вече е готова да промени и живота си заради нея…

Към единайсет и половина, когато вече беше отмила от себе си неприятното чувство, останало от разговора с Шурик и лежеше в леглото, заобиколена от котките си, на вратата се позвъни.