Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Подаде документи за вечерно обучение. Изчака опашката от момичета, вече неприети във Филологическия, и момчета с дебели стъкла на очилата — един вместо очила имаше бастунче: доста забележимо куцаше. И сравнение не можеше да става между миналогодишните университетски абитуриенти и тези младежи трета категория.

Скапаната от жегата и от опашката млада жена, която приемаше документите, не обърна внимание на известното тук фамилно име на Шурик и той въздъхна с облекчение: обичаше независимостта, предварително изпадаше в ужас, като си представяше как ще се стекат бившите колеги на баба му — Ана Мефодиевна, Мария Николаевна и Галина Константиновна — и ще започнат да го целуват и галят по главата…

Изпита по френски провеждаше възрастна дама с голям кок от боядисана в жълто коса. Всички се страхуваха да не се паднат при нея: тя беше председател на приемната комисия и изпитваше най-свирепо. Шурик нямаше и представа, че тази дама е същата Ирина Петровна Кругликова, която десет години се бе мъчила да докопа професорското място, заемано от Елизавета Ивановна. Тя бегло прегледа изпитния му лист и го попита на френски:

— Каква ви се пада Елизавета Ивановна Корн?

— Баба. Тя почина миналата година.

Дамата беше прекрасно осведомена за това…

— Да, да… Тя много ни липсва… Беше превъзходна жена…

После го попита защо кандидатства за вечерно обучение. Той обясни: майка му наскоро е претърпяла тежка операция, той иска да работи, за да може тя да се пенсионира. От учтивост Шурик отговаряше на френски.

— Ясно — промърмори дамата и му зададе доста сложен граматичен въпрос.

— Баба смяташе, че тази форма е излязла от употреба още от времето на Мопасан — с радостна, неподхождаща на случая усмивка съобщи Шурик, след което много умно отговори на въпроса.

В главата на Ирина Петровна гъмжаха разнообразни мисли. Тя пъхна в гнездото от коса молив и се почеса по главата. Елизавета Ивановна беше враг. Но стар враг и сега вече мъртъв. Тя доста бе спомогнала за пенсионирането на Елизавета Ивановна, но след като зае мястото й, неочаквано откри, че много служители от катедрата са обичали тази жена не защото беше началство, а по друга причина, и й стана неприятно…

Момчето знаеше френски превъзходно, но всеки може да бъде скъсан. Тя още не можеше да стигне до правилното решение.

— Дума да няма, баба ви ви е научила на френски… Когато вземете всички изпити, наминете при мен в катедрата, ще бъда тук до петнайсети. Ще помислим за вашата работа.

Тя взе изпитния лист, написа „отличен“ с писалка със златно перо. И разбра, че постъпи не само правилно, но и гениално. Духна като ученичка върху листа и каза, загледана право в лицето на Шурик:

— Баба ви беше изключително почтен човек. И прекрасен специалист…

След две седмици Ирина Петровна Кругликова намери работа на Шурик — в библиотека „Ленин“. Да попаднеш там, беше по-трудно, отколкото да влезеш във Филологическия. Освен това преди началото Ирина Петровна го извика и му каза, че го е преместила в английската група:

— Колкото до френския, базовият не ви е нужен. Можете да посещавате нашите спецкурсове, ако желаете.

Записаха го в английската група, макар че тя беше претъпкана.

Вече след като всичко се уталожи, той съобщи на майка си, че е сменил института и е започнал работа. Вера ахна, но се и зарадва.

— Е, Шурка, не очаквах от тебе! Какъв си бил потаен…

Тя зарови пръсти в къдравата му глава, разроши косата, а после изведнъж се угрижи:

— Ти знаеш ли, че косата ти е оредяла! Ето тук, на темето. Трябва да се погрижиш за това…

И веднага затърси на специалната бабина полица, където се пазеха всякакви народномедицински мъдрости и изрезки от списание „Работничка“… Сред тях имаше рецепти за миене на главата с черен хляб, суров жълтък и корени от репей.

Същия ден Шурик направи абсолютно неочакван мъжки и силен жест:

— Реших, че ти е време да се пенсионираш. Стига си влачила този ярем. Разполагаме с бабините запаси, а и аз мога да те издържам, честна дума.

Вера преглътна буцата, която отдавна липсваше в гърлото й.

— Така ли мислиш? — само това можа да изрече.

— Абсолютно съм сигурен — каза Шурик с такъв тон, че Верочка подсмръкна.

Точно това беше нейното късно щастие: до нея имаше мъж, който отговаряше за живота й.

Шурик също беше щастлив: майка му, която почти беше загубил през двете денонощия седене на болничното стълбище, оздравяваше, а на химията предстоеше да процъфтява вече без него…