Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

И Стовба прецени, пресметна всичко и реши — така да бъде. Написа му писмо, в което му разказа за своя несъстоял се брак и за детето, което трябваше да се роди през октомври.

Генка пристигна още в първия празничен ден. Рано сутринта. Аля още не беше тръгнала за работа, така че успя да го огледа, докато пиеха чай.

Той носеше красива курсантска униформа, изглеждаше доста добре, беше висок, но с тесни рамене и кокалест. Очите му бяха зелени, да речем, като морска вълна… Мачкаше носна кърпичка и мълчеше, като само покашляше от време на време. Аля побърза да си изпие чая и ги остави насаме, макар че в приемната комисия започваха работа в десет и тя имаше още два свободни часа.

Когато Аля излезе, Генка още дълго мълча, мълчеше и Стовба. В писмото беше казано всичко, а което не беше написано, сега можеше да се види: тя беше много напълняла, подпухнала, млечнобялото й лице беше загрозено от ръждиви петна по челото, около очите и над горната устна. Само пепелявата коса, тежко пусната покрай бузите, беше предишната. Той беше объркан.

— Такива ми ти работи, Геночка — каза тя с усмивка и тогава той най-сетне я позна и стъписването му отмина, на негово място дойде увереността, че е победил и че тази победа, макар и поомърсена, е желана, неочаквана, като паднала му от небето.

— Е, стига, Лена, какво ли не се случва в живота. Няма да съжаляваш, че ми се довери. Аз винаги ще обичам и теб, и детето ти. Само ми дай дума, че никога повече няма да виждаш онзи човек, който те е изоставил. В моето положение е глупаво да го казвам, но аз съм ужасно ревнив. Знам си го — призна той.

Тогава Лена се замисли. В писмото тя не беше писала подробности и сега разбираше, че е по-добре да излъже нещо обикновено: обеща ми да се оженим, излъга ме… Но не можа.

— Гена, историята не е толкова проста. Моят годеник е кубинец, имахме голяма любов, не просто така. Отзоваха го в родината му и сега е в затвора заради брат си. Там брат му направил нещо, не знам какво. Всички казват, че сега никога няма да го пуснат тук.

— Ами ако го пуснат?

— Не знам — честно призна Лена.

И тогава морячето я притегли към себе си — коремът пречеше, пречеше и петнистото лице, но тя пак си беше онази Лена Стовба, слънцето, звездата, единствената, и той започна да я целува, да кълве със сухите си устни, където свареше, и нейното пеньоарче, лятно, светло, толкова лесно се разпадна на две, а там, под него, имаше истински гърди и женски пълен корем и той се втурна напред, дърпайки страничните ципове на нелепите черни клош панталони без дюкян, и постигна мечтата си. А мечтата, след като го намести в приемливо за бременна жена положение, покорно лежеше на хълбок и си повтаряше: нищо, нищо, нямаме друг изход…

После отидоха на Червения площад, после с автобус до Ленинските хълмове — да видят университета: той беше в Москва за пръв път в живота си и искаше да види и ВДНХ 5 5 Выставка достижений народного хозяйства — Изложба на постиженията на народното стопанство. — Б.пр. , но Лена се умори и се върнаха в общежитието.

Той заминаваше за Ленинград в полунощ с „Червената стрела“. Лена отиде да го изпрати на гарата. Пристигнаха по-рано. Той току я припираше да се прибира, безпокоеше се — беше късно. Но тя не си тръгваше.

— Пази се, пази и детето — каза й той на сбогуване.

И тогава тя се сети, че беше забравила да му каже една подробност:

— Гена, то ще бъде мургавичко. А може би дори черничко.

— В какъв смисъл? — не разбра новоизлюпеният младоженец.

— Ами… отчасти негър — поясни Стовба. Инак тя си знаеше колко красиво щеше да бъде нейното детенце.

И тогава се разнесе последният звънец, влакът потегли и отнесе потресената физиономия на Гена Рижов, надничаща иззад гърба на кондуктора с униформената фуражка.

Гена се оказа посвоему порядъчен човек — дълго се измъчва, не можеше и не можеше да напише писмото, но в края на краищата го написа: аз съм слаб човек, освен това съм военен, а в армията хората са строги — няма да мога да понеса насмешките и унижението заради черното дете… Прости ми…

Но Стовба беше разбрала това още на гарата. Разказа всичко поред на Аля. И за онова, което беше най-неприятното: не му отказа, даде му… И двете реваха от унижение. Но най-нетърпимото беше, че никой за нищо не беше виновен… Така се получи.

Това беше резервният вариант на Елизавета Ивановна. Всъщност поначало беше основният, но тя беше сигурна, че в случай на неуспех с университета ще намери възможност да уреди Шурик в своя институт. Той не можеше да получи двойка по нито един от предметите, а бал, недостатъчен за Филологическия факултет, беше все едно почетна грамота за нейния западнал институт… Сега, след една година в „Менделеев“, и самият Шурик разбираше, че се бе набъркал в чужди работи.