Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Седмица-две след като я изписаха от болницата, тя помоли Шурик да извади от килера древния куфар, на чиято странична стена бе залепено листче, изписано от ръката на Елизавета Ивановна — списък на предметите, съдържащи се в него. Вера извади от куфара избеляла синя роба и тюрбан и започна сутрин под звуците на музика от Дебюси и Скрябин да прави движения по хибридната система на Жак Дьолакроа и Айседора Дънкан — както тази революционна система е била преподавана през десетте години… Тя заемаше странни пози, замираше в тях и се радваше, че тялото й се подчинява на модернистичната музика от началото на века.

Понякога Шурик надничаше през отворената врата и се любуваше: нейните тънки ръце и крака излитаха от робата като бели клони и косата й, неприбрана в кок — докато боледуваше, тя силно я скъси, така че само да се връзва отзад, — следваше всяко нейно движение, ту плавно, ту рязко.

Вера никога в живота си не беше надебелявала, но през последните години, подяждана от злите хормони, тежеше четирийсет и четири детски килограма, така че кожата й бе станала голяма и тук-там увиснала на гънки. А сега въпреки гимнастиката започна да напълнява, по килограм на седмица. Когато стигна петдесет, започна да се тревожи.

Шурик споделяше всички нейни грижи. Готвеше закуска и обяд, придружаваше я при разходките й и ходеше да й взема книги от библиотеката, понякога от библиотеката за чуждестранна литература, където за тях още се пазеше бабиният абонамент. Прекарваха много време заедно. Вера отново започна да свири. Музицираше в голямата бабина стая, а той лежеше на дивана с френска книга в ръце и по стар навик четеше нещо, особено любимо на баба му: Мериме, Флобер… Понякога ставаше, донасяше от кухнята нещо вкусно — ранни ягоди от Тишинския пазар, какао, което Вера отново, като в детството си, обикна…

Вера не споделяше грижите на сина си и не обърна внимание, че до Мериме на дивана лежи учебник по френска граматика… че състудентите му ходят на производствена практика, а той седи вкъщи, изживявайки заедно с нея блаженството на оздравяването.

А Шурик бе освободен от производствена практика, за да се грижи за майка си, разпределиха го в една от институтските лаборатории, където изобщо не беше нужен, но ходеше в нея веднъж на два-три дни, питаше дали ще се намери работа за него, и се прибираше. И Аля ходеше на производствена практика не в химическия завод, а в деканата. Там, в деканата, в подходящ момент тя измъкна от шкафа документите на Шурик и той, без да каже и думичка на майка си, подаде заявление за вечерно обучение в не твърде добрия бабин институт. Във факултета по чужди езици. Повече не можеше нито да гледа, нито да мирише химията; и през ум не му минаваше да се явява наесен по математика…

През това време най-лошите предположения на пооплешивелия кубинец се потвърдиха: Енрике наистина се оказа арестуван и нямаше надежда да се върне скоро.

В средата на лятото от Сибир долетя майката на Стовба. Донесе на Лена куп пари и й обясни, че доброто име на баща й е над всичко и тя по никакъв начин не бива да се прибира вкъщи в такъв вид. Баща й има прекалено много недоброжелатели, а из града и без това се носят гадни слухове… С една дума, ще трябва да роди тук, в Москва, и с извънбрачното дете пътят към къщи е затворен за нея. Да си наеме апартамент или стая, те ще й помагат с пари. Но най-добре ще е да даде детето в дом…

По това време Стовба отдавна вече не се рееше в облаците, но и не бе очаквала такъв удар. Обаче издържа: взе парите и благодари, без да се впуска в разправии с майка си.

В главата й се зароди смел вариант, който тя сподели с Аля: в ученическите години с нея се бе случила една ужасна история, за която дълго се говореше в града. Тогава тя беше в седми клас и много момчета я заглеждаха, а един десетокласник, Генка Рижов, се влюби в нея до смърт. Почти до смърт. Ходи, ходи по петите й, а тя тогава имаше друг кавалер, по-симпатичен, и отказа на тоя Генка. Какво му отказа ли? Ами да я изпраща от училище до вкъщи… И горкият влюбен се обеси, но несполучливо. Той изобщо си беше неудачник… Извадиха го от примката, излекуваха го преместиха го в друго училище, но любовта не го напусна. Генка й пишеше писма, а когато завърши училище, замина за Ленинград, където постъпи във Военноморската академия. Пишеше й вече четвърта година, пращаше й снимки, на които се виждаше моряче ту със съответната фуражка, ту с вчесана назад плоска коса, с гордо и глупаво изражение на лицето… В писмата си изразяваше увереност, че един ден тя все пак ще се омъжи за него, а той определено ще се постарае да я направи щастлива. Намекваше, че прави вече добра кариера и ако тя почака мъничко, няма да съжалява… „Заради теб исках да умра, а сега живея само за теб…“