Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Резултат: Радио София счупва бараката на тоя нещастник, взима му предавателя, завежда ново дело срещу него. Обясненията му, че това е опит с разрешение на полицията и генерал Бойдев, не му помогнали нищо… Моля, сторете нещичко в случая. Например може да се заповяда да се върне предавателят отново на Бончев, който, като го поправи, да го подари на флотата, тъй като той самият желае това в знак на признателност — той е сирак, възпитаник на същата флота. Самият него нека го приберат на някаква съответна на знанията му работа в Божурище. Ако и това не може да стане по някоя причина, подарете му на това бедно и нещастно момче един паспорт да се пръждоса в Германия, може би там съдбата ще бъде по-милостива към него. На другите места даровитостта се подтиква отвсякъде, в нас живи ги изядаме… Бъдете добър да сторите нещичко за това даровито момче.

3. Моля помилването на Димитър Николов Нечев, агроном, понастоящем в Бургаския областен затвор от 4.VII. н.г., осъден на три месеца затвор, загдето не искал да положи клетва като свидетел по едно дело (по идейни разбирания, или по-право неразбирания…) За същия Ви говорих устно.

От 8 и половина до 10 и половина часа в двореца Враня

Срещата стана веднага, понеже пристигнахме едновременно. Още от вратата, където беше дошъл да ме посрещне, той започна веднага да ми говори както обикновено.

Разговорът се свеждаше към няколко теми: преговорите в Крайова, за министрите и някои мерки относно празнуването, царицата и др.

Той ми прочете телеграмите и доразправи хода на преговорите до момента. Накъсо, от всичко разбрах (а това ми стана още по-ясно и от разговора, който следобед имах и с Багрянов), че работата е вървяла по следната схема: царят е дал наставления на министрите, но те не са правили това, което им е казано, а са го изменяли на своя глава, при това Филов и Попов са давали вид, че вършат всичко, което иска царят, и затова не е имало нужда другите да го знаят. Царят е мислил, че решенията са общи на Министерския съвет, и е бил учуден на това тяхно поведение, а само когато са загазвали и трябвало да сложат отговорности, тогава те са го докладвали общо в Министерския съвет. И когато са се затегнали преговорите, тези господа глупци, които мислят с краката си навярно, решили да се обяви мобилизация и да се нахълта в Добруджа…, но в 16 юни, едва са били задържани от царя, който, за да ги вразуми, ги е накарал да телеграфират това в Рим и Берлин, за да видят ефекта, па тогава да го направят.

Но и от двете страни са ги поляли с гореща вода и те като мокри кокошки са клекнали. Все същото късогледство и безпринципност! Десет години да говориш за мир и в последния момент да плюеш на всичко. Дураци пълни!

Казах му, щом не са могли да запазят позициите си, поне няма защо сега да се джамбазят за дреболии, защото е срамота, трябва вече да се приключва. Станахме смешни с нашите протакания. Трудният въпрос на Унгария се реши, а нашият, лесният, се протака и краят му се не вижда…

— Такива гумени глави где ги намери?

Каза ми, че получил много ругатни и писма, с които го кълнели и го заплашвали; че румънците били много учтиви и пр. Казах му да се приключва колкото може по-скоро, да се остави непременно една врата отворена, за да може да си предявим нашите претенции. Тогава минахме и на въпроса за армията, която сега е време при пробната мобилизация да се види кои са офицери и кои джамбази с народната чест и последните да се отправят в домовете си — срамота е да се държат негодници и хайдути в армията. Той ми каза, че е говорил по повод на писмото, което му бях пратил преди няколко дена, с генерал Даскалов, но него го било страх да не се хвърлело петно на армията, та затова да се не вдигало шум около тия мръсотии, както беше и с аферата с гьона. Казах му, че мръсотиите вътре не могат да правят чест никому, още повече на една родна армия, която няма ни най-малко нужда от мошеници и джамбази… Той ми каза, че добре разбира всичко това, но няма хора. Тогава му казах защо той отлага вече три години прилагането на плана, който му искам: той, дигизиран, да тръгнем заедно из някои села и сам да чуе с ушите си как мисли народът? Защо не стори нещо да се прекрати тая срамна робия на народа, като гражданската мобилизация, да се закрепостяват работниците да работят на чорбаджиите?

— Вие знаете, че народът е завистлив, защо да не се иземат и национализират фабрики и пр., тогава народът, като знае, че работи за държавата, ще бъде друго. Вие трябва да се облегнете на селяните и работниците и да поставите всички тия кожодери на местата им.