Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Чете след това някои писма. Изобщо е недоволен от Драганов, който не взима никакво активно участие, а пише като кореспондент. Решихме него да преместим в Рим, белградския в Рим, Шишманов 111в Белград и тогава ме заговори за мъжа на жената на Кьосето, който беше в Тирана, и сега иска да му намери място. Казах му да остави този човек, понеже е срамота това, което става, да дава зестра на мъжа на жена си, дипломатически постове… Царят ще каже, че лично го не иска вече, па ако ще, нека се сърди мадам Кьосе…

Събитията са скоротечни, но не и скоропреходни (в смисъл че ще траят дълги години) и тия, които трябва да бдят, изчакват случките и ще използуват възможностите.

Царят ми чете още писмото на Стоянчев 112и Данаил Крапчев 113. И двамата разискваха македонската кауза. Стоянчев искаше да се пуснат затворените македонци, а Крапчев пишеше срещу Кьосето, което било казало, че се отказва от Македония, и др., а то всъщност го е казал Стойчо Мошанов и го е приписал на Кьосето и Кьосето го опровергал във вестниците. За македонците си е… 114

Говори ми за Петко Пенчев 115, който той нарече креатура на баща си, който после подтикнал Паница 116да убие Борис Сарафов 117, приятел на баща му.

После той, Фердинанд, го теслимил на Малинов 118, но и там направил същото, на 19-и арестувал Мошанов и пр. Той е един опасен човек. Винаги преди събития той шава. Има една каолинова мина и все нея ходи да продава… И сега ходил в Белград за това уж, а се срещал с Евтич 119, със Стоядинович, с много хора, между другото и с помощника на Цинцар Маркович, името забравих, и след това отива и казва на пълномощния министър Попов в Белград 120, че говорил с тоя министър, че му казал, че те трябва да дадат пример, като жертвуват Цариброд, и уж той казал, че това е право и че те ще го сторят. И като подвежда Попова така, тоя се запасва и отива от свое име при същия с желание да прави политика и му казва това те, че те трябва да отстъпят Цариброд. Тогава онзи помощник-министър се разфучава и казва: „Вие, българите, нямате насита, не знаете какво искате. Ние напролет ви запазихме да не погинете, а сега вие искате от нас граници от 1913 г. и пр.“ Изложил се страшно и бил руган. А Петко Пенчев разправя и тук това, че е говорил с министъра, но казва, че той му отговорил, че сме лакоми, и същото като на министър Попов, а изглежда, че съзнателно е подвел онзи да направи онзи гаф и да се изложи. Много лош човек…

След това ми каза, че Кьосето не се чувствувал сигурен да отиде в Германия, мисли да прати Божилов да измоли оръжие, на което се съгласих, като му обърнах внимание сведенията си да не взима от Пръвчо Драганов, защото ще бъде повторение само на неговите сведения, а сам да се добере до нещичко, на което царят се съгласи. След туй ме пита дали да отиде на сватба в Италия, на което му казах, че е по-добре да отговори, че царицата ще иде, а той само ако има възможност. Пита ме също дали да приеме един голям орден маджарски, който му дават. Казах му да се направи изследване. Запита ме също за празника на Симеончо, за това, което ще трябва да се говори. Казах му, че ние ще успеем само при неутралитет. Четох му това, което беше ми дал учителят, и той го разбра. Дадох му и фотографиите от Ситняково и той ги хареса. За речта, която има да каже, казах му тия два основни пункта, които може да вмъкне като основни: че събитията са бързотечни, но не са бързопреходни те, че ще траят дълго време и следователно ние трябва да изчакваме случаите и да използуваме възможностите! Че има кой да бди, и трябва със спокойствие да дочакаме времето за реализиране… Той го хареса.

Говори ми за приема на фон Рихтхофен 121. Как, като му свършила официалната страна, казал на немски:

„Този медал «пур лйо мерит» го нося заслужено. Ние се сражавахме заедно и страдахме заедно. Вашата банка завлече нашата, ние мълчахме. Ние търпяхме несгоди и ви помагахме колкото можахме, вие ни захвърлихте като парцали сега и сте отлично разположени към Петро и към Сърбия, с която воювахте. Защо? Мислите ли, че по тоя начин се печелят приятели? Хитлер е честен човек и аз вярвам на неговата войнишка дума, но около него има хора, които другояче мислят. Защо ни спряха оръжието? Ние може да не бъдем с вас, но поне против вас не сме, а тия, които сега облагодетелствувате, тия бяха против вас.“

В тоя смисъл му говорил и много ми хареса, само че аз не мога да запомням текстуално и затова сега не мога си спомни точно думите му, които са били силно красиви. След това каза царят: „кампанията срещу мене тук в София постихна“. Но той остана с отворена уста, още повече като му казах, че го помня отпреди повече от 20 години, когато се срещнали пръв път той с руси коси, а сега побелял, а царят — окелавял… По тоя повод ми разправи как е взел тоз „пур лйо мерит“, който сега имат само Гьоринг, Браушвиц и още 3–4 човека в Германия. Когато Макензен 122се карал с Тошев 123във вагона и щели да се бият, княз Борис не искал да преведе това, което Макензен искал, като му казал от свое име, че не може да стане гробокопач на своето отечество, че полуразбита армия не може да върви напред, че трябва да дойде една германска дивизия (21-ва), за да се промени положението. Тогава Макензен се съгласил, дошла дивизията и след това разбили противника и можли австрийците да минат Карпатите, да се вземе Букурещ и пр. По тоя повод Макензен сам представил княза Борис за „пур лйо мерит“. Кайзерът телеграфирал и честитил на Фердинанд това, а той побеснял и веднага чрез Стоянов му телефонирал да се яви на 1 юни в София… Пътувах и ден, и нощ и като дойдох, тикна си ръката да му целувам и вика „Как смееш?“ — идеше ми да хвърля ордена си в краката му. — Аз заради него, понеже беше ревнив, не влязох в един град с войските, все стигна до града и се върна, а той… Каза ми да чакам да ме повикат и чак след два дни арест ме повика и тогава се обяснихме, че не съм виновен нищо. Но из носа ми излезе тоя орден, но го подчертах на германеца, че съм си го заслужил…