Алберто Моравия - Чочарка

— Ти, майко, винаги ми говориш само за храна… но аз бих гладувала още една година само и само да имах една чиста дреха и чист дом.

Лошото сега беше, че нямаше и вода, защото не валеше от няколко месеца, а и Розета нямаше възможност да си излива кофа вода на главата както през зимата, и то тъкмо сега, когато бе най-необходимо.

През месец май узнах нещо, по което можеше да се съди за степента на отчаянието, в което бяхме изпаднали евакуираните. Изглежда, че в дома на Филипо бяха правили някакво съвещание, на което присъствували само мъжете. Те взели решение, че ако до края на месец май англичаните не пристигнат, евакуираните, които притежаваха оръжие, кой ловна пушка, кой кама, ще се вдигнат срещу селяните и ще ги принудят да разделят с тях храната си. На съвещанието взел участие и Микеле, той протестирал, както ми каза, и заявил, че щял да застане на страната на селяните. Тогава един от евакуираните го предупредил:

— Добре, в такъв случай ние ще се отнесем с теб както със селяните, като те считаме за един от тях.

Това съвещание може би нямаше голямо значение, защото въпреки всичко евакуираните бяха добри хора и беше твърде съмнително дали биха употребили оръжието си, но то бе показателно за голямото отчаяние, което бе обладало всички. Други пък, както разбрахме, се приготвяли да си тръгнат от Сант Еуфемия и да отидат на юг сега, когато времето беше станало хубаво и земята бе изсъхнала; на юг през фронтовата линия, или на север, където казваха, че по-лесно можело да се намери храна. Трети имаха намерение да се върнат в Рим пешком, защото казваха, че по селата ги грозяла вече гладна смърт, докато в града било невъзможно да не им помогнат, защото там се страхували от революция. Изобщо под лъчите на силното майско слънце всичко живо се раздвижи, всеки започна да мисли за по-нататъшната си съдба и мнозина бяха готови да рискуват живота си, но да се измъкнат от това положение на неподвижност и безкрайно очакване.

И изневиделица през един съвсем обикновен ден до нас достигна голямата новина: англичаните разбили германските линии и започнали настъплението. Трудно би било да опиша радостта на евакуираните при тази новина. И тъй като те не можеха да я отпразнуват с друго, не можеха да пеят, защото нямаше вече вино, нито да ядат, защото нямаше вече храна, се прегръщаха и хвърляха шапките си във въздуха.

Нещастните, те не знаеха, че тъкмо това настъпление на англичаните щеше да ни донесе нови беди и нещастия. Не знаеха, че трудностите едва сега започваха.

Когато бях дете, един търговец от моето село имаше годишните течения на вестник «Доменика илустрата» от миналата война. Много пъти заедно с децата му аз бях разглеждала тия вестници, в които имаше много хубави цветни илюстрации от боевете през войната от 1915 година. Може би затова аз си представях битката, както я бях виждала на онези илюстрации: стрелящи оръдия, дим, пушек и огън, войници, които нападат с намушени щикове и със знамена начело, човек срещу човек, едни падат убити, други продължават да тичат. Признавам, тия илюстрации ми харесваха и ми се струваше, че след всичко войната не е, както казваха хората, толкова лоша или по-право тя е нещо лошо, но аз си мислех, че ако някому се нрави да убива или да показва смелостта си, като гледа на опасностите с пренебрежение, войната бе случай именно за такъв човек. Мислех още, че не бива да се вярва, че всички обичат мира. Има мнозина, които през войната се чувствуват добре ако не за друго, то защото имат възможността да утолят кръвожадните си и насилнически инстинкти. Така разсъждавах аз, докато не видях истинската война със собствените си очи.

През един от ония дни Микеле дойде и ми съобщи, че битката за пробиване на фронта била почти привършена, но аз не повярвах, защото, колкото и далече да се взирах с погледа си, не можех да забележа никакъв признак от битка. Денят беше много хубав, ясен, само на хоризонта плуваха малки розови облачета, почти докосвайки върховете на планините, зад които се намираха Итри, Гариляно и въобще фронтът. Вдясно се зеленееха планините, величествени, сред позлатяващата светлина на слънцето, вляво, отвъд долината, морете блестеше лъчезарносиньо, ярко, пролетно. А къде беше битката? Микеле ми обясни, че зад планините на Итри вече от два дена се водел бой. На мен не ми се вярваше, защото, както казах, аз си представях битките по съвършено друг начин, и му казах това. Микеле започна да се смее и ми обясни, че битките не се водели вече като ония, които бях виждала в илюстрациите на «Доменика». Сега оръдията и самолетите разчиствали пътя на войниците на огромни разстояния от истинската фронтова линия. Сега съвременната война наподобявала на начина, по който домакинята унищожавала мухите с машинката за фляйтокс, убивайки всички мухи, без да си цапа ръцете и без да пипа. Модерната война, каза Микеле, не си служи с атаки, щурмове, ръкопашни боеве, храбростта беше станала излишна, побеждава онзи, който има повече оръдия, стрелящи надалеч, чиито самолети летят по-бързо и чийто радиус на действие е по-широк.