Алберто Моравия - Чочарка

В първите дни на април планината стана хубава. Раззелени се и разцъфна, въздухът се постопли и ние можехме вече да стоим по цял ден навън. Но цветята, които радваха очите, говореха за глад, защото цветът разцъфва, когато стъбълцето е достигнало до края на своето развитие и е станало твърдо, невъзможно да се яде. С една дума, красивите планински цветя означаваха, че последният източник на храна — цикорията, беше се вече свършила, че можехме вече да бъдем спасени само от идването на англичаните.

Разцъфнаха и дърветата: прасковите, бадемите, крушите, ябълките, и пръснати тук-таме по склона, те приличаха на бели и розови облачета, плуващи в прозрачния безветрен въздух. Сега вече не можехме да гледаме дърветата, без да мислим, че докато тези цветове станат плод, ще им трябват най-малко два-три месеца. Житото също беше току-що наболо, приличаше на зелена тревица и нивите изглеждаха като покрити с нежно кадифе. Но и то ни причиняваше мъка. Трябваше да мине много време преди да порасте и узрее, преди да го пожънат, овършеят, смелят и от него да може да се омеси хляб. Красотата се цени на сит стомах, но на гладен всички впечатления от нея будят обратни мисли и тогава тя ни се вижда измама или нещо по-лошо — подигравка.

Като заговорих за младата пшеница, идва ми наум нещо, което ме накара да почувствувам глада в ония дни особено силно.

Един следобед слязох до Фонди с надеждата да купя оттам малко хляб. Щом стигнахме в долината, останахме, направо казано, поразени, когато видяхме три германски коня, навлезли в една току-що покълнала нива, да пасат жито. Един редник, който бе предател руснак, също като първия, когото бяхме срещнали, налапал стрък трева между зъбите си, почиваше спокойно, седнал на оградата. Казвам истината, никога както тогава не бях почувствувала толкова силно какво нещо е войната и как в такива времена сърцето вече не е сърце, ближният несъществува и всичко става възможно. Денят беше прекрасен, слънчев, изпълнен с много ухания и цветя и ние тримата гледахме със зяпнали уста охранените коне, които, без да разбират какво стопаните им ги караха да правят, пасяха нежно жито, от което хората чакаха хляб.

Още като дете съм слушала от родителите си, че хлябът е свято нещо, че е грехота да хвърляш или хабиш хляб, дори грях да поставиш хляба наопаки. А пред очите ни този хляб го даваха на животните, когато в долината и навсякъде толкова хора гладуваха. Изразявайки общите ни чувства Микеле каза:

— Ако бях вярващ, бих казал, че е настъпил апокалипсисът, когато конете ще пасят пшеницата, но тъй като не съм, ще кажа просто, че са дошли нацистите, което може би е същото.

Малко по-късно същия ден се срещнахме с тези германски характери, толкова различни от нашите, макар и пълни с много добри качества. У тях липсва нещо, като че не са завършени хора.

Попаднахме още веднъж у адвоката, у когото бяхме срещнали онзи злобен офицер, който изпитвал удоволствие да гори живи хора с огнехвъргачка. Този път там намерихме друг германец — един капитан. Адвокатът обаче ни предупреди:

— Този не е като другите, този е действително културен човек, говори добре френски, живял е в Париж и мисли като нас за войната.

Влязохме в бараката и капитанът стана, както правят всички германци, и ни стисна ръка, удряйки токове. Беше действително фин човек, възпитан, леко плешив, със сиви очи, тънък аристократичен нос и горд израз на устата. Беше красив, бих казала дори, че приличаше на италианец, ако не беше така скован и студен, нещо, което у нас италианците го няма. Говореше добре нашия език, похвали Италия, като каза, че за него била като втора родина, че всяка година ходел на море в Капри и че войната, ако не за друго, му дала възможност да посети много италиански красиви места, които дотогава не познавал. Предложи ни цигара, заинтересува се за Розета и мен и накрая ни разказа за семейството си, като ни показа и снимка. Жена му беше красива и руса, с прекрасни коси, а трите му деца бяха същински ангелчета — всички русокоси. Прибирайки снимката, той заяви:

— Сега тия деца са щастливи.

Запитахме го защо и той обясни, че мечтаели да притежават едно магаренце, което той само преди няколко дни купил във Фонди и им изпратил като подарък. Видимо доволен, той навлезе в подробности: намерил точно такова магаренце, каквото търсел, сардинска порода, и тъй като още сучело, изпратил го в Германия с някакъв военен ешелон и натоварил един войник да го храни с мляко. В ешелона имало и една крава. Смеейки се доволно, той добави, че в момента сигурно децата яздят магарето и именно заради това казал, че са щастливи.