Алберто Моравия - Чочарка

Посъвзех се малко и двете с Розета започнахме да навиваме часовниците един по един или по-скоро давахме вид, че ги навиваме, защото те всички бяха навити и работеха добре. А свещеникът ме наблюдаваше прав, с разкрачени крака и скръстени ръце на гърба, свъсен, с наведена глава. Като свършихме, глухо каза:

— Сега, като ги навихте, мога най-после да започна службата… браво, браво, добре, че дойдохте!

За щастие в същия момент до нас се доближи друг обитател на пещерата — една млада калугерка, чийто вид веднага ме успокои. Лицето й беше бледо и съвсем кръгло, веждите черни и сключени над черни, лъскави, спокойни очи, които приличаха на две звезди в лятна нощ. Онова, което ми направи най-голямо впечатление, беше белият й подбрадник и всички бели части на облеклото й. Те всички бяха, нещо невероятно, снежно бели и идеално колосани, просто за чудене в онова мръсно и отвратително място. Кой знае какво правеше, за да се поддържа толкова чиста и пресната в оная мръсна пещера. Учтиво и благо тя се обърна към свещеника:

— Хайде, дон Матео, елате да хапнете с нас… но най-напред се облечете… не е прилично да се яде по гащи.

Дон Матео стоеше разкрачен, подобно на звяр, и я слушаше с отворена уста и безизразни очи, после измърмори:

— А часовниците? Кой ще се грижи за часовниците?

Монахинята му отвърна спокойно:

— Нали ви ги навиха? Вижте, всички вървят чудесно, вижте, дон Матео, те всички показват един и същи час, часа за храна.

Докато му говореше така, тя откачи от един пирон черното расо и му помогна да се облече, също както милосърдна сестра с луд пациент в някоя лудница, с добри обноски. Дон Матео се остави да му облече изпрашената и протрита дреха и като прокара ръка в несресаната си коса, тръгна с монахинята, която го поддържаше под ръка, към дъното на пещерата, където върху една трикрака пирустия голям черен котел изпущаше пара. Като се обърна към нас, тя ни покани:

— Елате и вие, има храна и за вас.

Доближихме си до бакъра, около който през това време се бяха вече насъбрали много евакуирани. Между тях забелязах един нисък, пълен мъж в парцаливи дрехи и с разрошена брада, който изглеждаше доста възбуден и се оплакваше нещо. Панталоните на задника му бяха скъсани и оттам се подаваше краят на ризата му. Той държеше една паница в ръце и хленчеше:

— На мен, сестра Тереза, винаги сипвате по-малко… защо на мене по-малко от другите?

Сестра Тереза не му отвърна, а започна внимателно да разсипва храната в паници, давайки на всекиго по едно парче месо и две лъжици супа. Друг евакуиран, мъж на средна възраст с черни мустаци и червено лице, подхвърли подигравателно:

— Тико, защо не й отрежеш една глоба на сестра Тереза, нали си общински полицай? Наложи се, да не ти дава по-малко, отколкото на другите…

И като се засмя, същият си обърна към Микеле:

— Както виждате, събрали сме се тук все отбор дружина. Свещеникът е луд, карабинерите депортираха в Германия, полицаят обикаля със скъсани гащи и изскочила риза, а кметът съм аз, гладува повече от другите. Няма вече никаква власт и е просто чудо, че все още не сме се изклали един друг.

Без да повдига очи от котела, монахинята каза:

— Не е чудо, а е по волята на бога, който иска хората да си помагат едни на други.

Междувременно Тико продължи да хленчи:

— Вие, дон Луиджи, сте готов винаги да се шегувате… не знаете ли, че полицай без униформа е клетник като всички други? Дайте ми отново униформата и тогава отново ще мога да пазя реда.

Помислих си, че всъщност този мъж беше съвършено прав и че униформата е всичко в някои случаи. И че дори онази добра монахиня, въпреки своя благ характер и набожността си, не би имала такъв авторитет пред всички, ако вместо монашеските си дрехи беше облечена в дрипи като мен и Розета.

Но стига! Изядохме гъстата и тлъста чорба от варено козе месо, която миришеше на пръч и която въпреки глада едва не повърнах, и ядейки, слушахме обикновените разговори наоколо, съвсем подобни на тези, които познавахме тъй добре: за глада, за пристигането на англичаните, за бомбардировките, за прочистванията, за войната. Накрая, като реших, че е настъпил удобният момент да се заинтересувам за храна, осмелих се и запитах дали някой от тях би имал да ми продаде нещо за ядене. Всички останаха учудени, както си и представях: и те нямали, а купували, откъдето им падне, по нещо и вече привършвали продуктите, които си били донесли от село. Но ни посъветваха да се обърнем към овчарите от съседните колиби с думите: