Алберто Моравия - Чочарка

За съжаление обаче никой, който е убивал или е крал, пък било то във време на война, не би могъл да стане по-късно такъв, какъвто е бил преди това, поне според мен. Или с други думи, този случай прилича на другия, когато една девица реши да се провали, като храни надежда, че по-късно отново ще стане девица по някакво не знам какво чудо, което никога не е ставало. Станал веднъж убиец и крадец, пък бил и в униформа и с гърди, обкичени с медали, човек, завинаги си остава убиец и крадец.

Селяните знаех, че германците имаха навика да крадат, затова се бяха организирали за даване тревога. Те разпръсваха доста деца на установени места от долината чак до Сант Еуфемия. Щом по катърската пътека се появеше германец, първото дете извикваше, колкото му глас държи: «Малария.» По-горе друго повтаряше: «Малария», после трето и т. н. При думата «малария» настъпваше едно общо разтичване в Сант Еуфемия. Кой прибираше набързо торбичката си с боба, кой гърнето с маста, кой суджуците и всеки бягаше да ги скрие по дупки и храсталаци или в пещерите. Понякога наистина германецът пристигаше и беше прост войник, решил случайно да се качи догоре, но ние никога не успявахме да разберем причината за посещението му. Обикновено обикаляше къщите и колибите и всички вървяха подире му като на процесия, а някой дори започваше да жестикулира пред него с ръце към устата си, с което искаше да му обясни, че сме гладни.

Твърде често обаче тревогата биваше напразна и след час, невиждайки никакъв германец, евакуираните си отдъхваха с облекчение и отново изваждаха от скривалищата всичко, което бяха изпокрили.

Тъй като храната започна да липсва все повече, а и моите запаси почти се бяха изчерпали, реших да прибягна до едно сериозно средство, за да набавя нещо за ядене. Пари имах и може би в някое по-затънтено и по-малко изложено на опасности място имаше нещо за купуване. Затова една сутрин много рано заедно с Микеле и Розета поехме на път. Бяхме решили да отидем към една планинска местност, наречена Сасонеро, която стоеше на около четири часа път от нас; пресметнахме, че до обяд ще стигнем там, разчитайки, че ще намерим да купим малко храна, да хапнем нещо и да се върнем обратно в Сант Еуфемия, преди да се е стъмнило.

Слънцето беше още зад планините, когато потеглихме, макар че беше вече ден, духаше снежен вятър, който смразяваше устните ни, и наистина, като стигнахме превала, заварихме там няколко снежни петна, които бяха започнали да се топят на изумрудената трева. Най-после слънцето огря и стана малко по-топло. Спряхме за малко да се полюбуваме на изгледа, който планините на Чочария, изпъстрени със сняг, откриваха пред погледа под блестящото небе. Спомням си, че като въздъхна неволно, гледайки планините, Микеле каза:

— Е, хубава е Италия!

— Микеле — смеейки се, забелязах аз, — казваш го така, сякаш съжаляваш.

— Права си, малко съжалявам, защото красотата е един вид изкушение.

От превала поехме по една отначало несигурна пътека сред скали, по която нямаше и следа от растителност. После пътеката стана по-очертана и се извиси към върха, отгдето се откриха два стръмни склона — единият гледаше към пустинна долина, обрасла с храсти, а другият слизаше направо във Фонди. Пътеката се виеше по самия гребен на планината, после сви като змия и започна да се спуща по склона, достигайки до малката пустинна долина и дълго вървяхме покрай ручейче, полускрито сред храсти, чиито води леко и весело бълбукаха сред камъните, нарушавайки дълбоката тишина. После пътеката отново пое нагоре от другата страна на дола по нов склон, достигна друг превал и като се спусна малко надолу, навлезе в друга планина и все нагоре по нея достигна до върха, гол и каменист. Там, сред камъните, кой знае защо, стоеше забит голям, черен, много стар дървен кръст. След този връх, вървейки все по билото, стигнахме най-после до едно странно място, което можехме спокойно да огледаме отвисоко, преди да се спуснем до него. Това бе плоска като длан поляна, разположена под огромна червена скала във формата на кръгъл козунак и осеяна с дъбове и скали. Дъбовете бяха стари, огромни, с голи, протегнати напред сухи сиви клони, подобни на коси на вещици. Скалите, големи и малки, имаха все форма на конус — гладки и черни, сякаш бяха нарочно излъскани. Сред дъбовете и скалите съзряхме група колиби с почернели сламени покриви, над които се виеше дим. Пред колибите се мяркаха жени, които шиеха на открито или простираха пране да съхне на въжета. Имаше и много деца, които играеха из полянката. Мъже не видяхме никъде, защото това бе овчарско селище и по това време мъжете бяха горе в планината със стадата си.