Алберто Моравия - Чочарка

Но все пак най-досадното нещо през този период, както вече казах, беше това, че гладът караше евакуираните да говорят по цял ден само за ядене. И аз обичам да ям и дори признавам, че яденето е важно нещо и ако човек не се храни, не може да върши нищо, дори няма сили да си търси храна, но има много по-важни неща, за които човек би могъл да говори, както ни казваше Микеле, и освен това, да се говори за храна на празен стомах, означава да си причиняваш двойно мъчение, да си припомняш непрекъснато за глада и за ситостта. В подобни разговори за храна изпадаше най-вече Филипо. Понякога, като минавах през мачерата, виждах го да седи на един камък, заобиколен от евакуирани, и щом се доближех, чувах да казва:

— Спомняте ли си? Едно време достатъчно беше един от нас да телефонира в Неапол в ресторанта и да поръча обяд. След това двама или трима приятели, всички с добри стомаси, вземахме кола и отивахме. Сядахме да се храним в един часа и ставахме в пет. А какво ядяхме? Спагети с рибен сос и парче риба и калмари, раци и миди, печени златни рибки и кефал с майонеза, риба с бизел, бодлива риба, тон и други видове, които са много вкусни. Въобще ядяхме всякакъв вид риба от най-хубаво качество, с всички видове подправки. Сядахме на масата порядъчно облечени и стегнати, а ставахме с разкопчани колани и копчета, с оригвания, от които прозорците потреперваха. И всеки от нас тежеше най-малко по два-три килограма повече, защото изпивахме най-малко по едно фиаско вино на глава. Не зная дали че ни се удаде някога пак да ядем така…

Тогава някой отбелязваше:

— Когато пристигнат англичаните, Филипо, изобилието ще се върне.

През един от тия дни, когато пак както обикновено говореха за ядене, станах свидетел на една разправия между Микеле и баща му. Филипо казваше:

— …ето на, бих искал сега да има едно хубаво прасенце, да го заколя и веднага да нарежа пържоли, един пръст дебели пържоли, всяка по половин килограм… вие добре знаете, че половин килограм свинско месо е в състояние да възвърне човек към живот…

Микеле, който случайно бе там наблизко, като чу думите на баща си, ненадейно извика:

— Това би бил истински случай на канибализъм.

— Защо?

— Защото свинята би яла свиня!

При тия думи на Филипо му стана крайно неудобно, защото синът му го нарече свиня, изчерви се и силно извика:

— Ти не уважаваш родителите си!

А Микеле:

— Не само че не ги уважавам, но се срамувам от тях.

Филипо повторно изпадна в неловко положение, но този път с решителен и твърд тон, вече по-спокойно, се обърна към сина си:

— Ако не беше баща ти да плаща всичко, нямаше да можеш да учиш толкова много, за да се срамуваш сега от него… аз съм виновен…

При тези думи Микеле замълча за момент, после отвърна:

— Прав си… лошо сторих, че ви слушах… отсега нататък ще си стоя далеч и вие ще си говорите, колкото си щете, за ядене.

Помирен и почти трогнат от това, че може би за пръв път, откакто бяхме горе, синът даваше право на бащата, Филипо каза помирително:

— Ако искаш, ще говорим за друго… прав си, каква полза има да се приказва все за ядене?… Да говорим за друго.

Но този път съвсем неочаквано Микеле избухна в гняв и изсъска като пепелянка:

— Е, добре, а за какво ще говорим? За това ли, какво ще правим, когато дойдат англичаните? За изобилието ли? За търговията? За кражбите на изполичарите? Какво ще говорим?

Този път Филипо онемя, защото именно това бяха малкото въпроси, за които можеше да се говори, а Микеле ги беше изброил и на него друго не му идваше на ума.

Като каза това, Микеле се отдалечи. Щом разбра, че синът му е достатъчно далеч, за да не го вижда, Филипо махна с ръка, сякаш искаше да каже: «Особен човек е, трябва да му се прощава!» Всички евакуирани се помъчиха да го успокоят:

— Синът ти, Филипо, знае твърде много… парите, които си изхарчил, за да го изучиш, не са отишли напразно… това е важното, останалото е без значение.

Същия ден, малко засрамен, Микеле ми изповяда:

— Баща ми е прав, аз не му отговарям почтително. Но какво да правя, когато у мен има нещо по-силно и щом се заговори за ядене, не съм в състояние да се владея?

Запитах го защо пък се дразни толкова много, щом чуе баща му да заговори за храна, и той, като се позамисли, отговори:

— Ако ти знаеше, че утре ще умреш, щеше ли да говориш за ядене?

— Не!

— Е, добре. Ние всички сме в това положение. Дали утре или след много години, не е важно, всички ще умрем. Трябва ли в очакване на смъртта да говорим и се занимаваме с глупости?