Алберто Моравия - Чочарка

Не можах да го разбера и настоях:

— А за какво би трябвало тогава според теб да говорим?

Той се замисли и каза:

— В настоящето положение, в което се намираме, би трябвало да ни занимават причините, които са ни докарали до него.

— А кои са те?

Той се засмя и каза:

— Всеки от нас трябва да ги търси у себе си, всеки за своя сметка.

Тогава му казах:

— Може би си прав, но баща ти говори за храна тъкмо затова, защото такава липсва и е, така да се каже, принуден да мисли за това.

Той заключи:

— Възможно е. Лошото е там, че баща ми говори винаги за ядене и тогава, когато има храна и тя не липсва никому.

Обаче храната вече наистина липсваше и всички се стараеха да спасят малкото запаси, които им оставаха. Първото нещо, като говореха помежду си, беше да си втълпят едни на други, че нямат нищо. Почти всеки ден например Филипо повтаряше на по-бедните евакуирани:

— Вече имам брашно и фасул само за около седмица, като мине тя, господ да ми е на помощ!

А това не беше истина, защото всички знаеха, че вкъщи той има още един чувал с брашно и един по-малък с боб, но от страх да не му го откраднат не канеше вече никого у дома си, а денем заключваше вратата и се разхождаше по мачерите с ключ в джоба. Селяните, нещастните, наистина привършваха запасите си, защото това бе времето, през което в други години те слизаха в Терачина и докупуваха храни, за да изкарат до новата реколта. Но тази година гладът се ширеше навсякъде и вероятно в Терачина, отколкото в Сант Еуфемия. Освен това там имаше германци, които всеки път, когато можеха, ограбваха храната, и то не защото всички бяха крадливи и лоши хора, не, а защото водеха война, а да воюваш, освен да убиваш, означаваше още и да крадеш.

През един от ония дни например при нас пристигна един германски войник сам, който сякаш беше тръгнал на разходка. Нямаше оръжие. Мургав, със сини тъжни очи, кръгло и добродушно лице, неспокоен, той обикаля дълго между колибите, разговаряйки със селяните и евакуираните. Очевидно бе, че няма лоши намерения, напротив, отнасяше се дори със състрадание към всички тия бедни хорица. Каза, че преди войната в Германия бил ковач, похвали се, че знаел отлично да свири на хармоника. Тогава един от евакуираните донесе своята и немецът седна на един камък и ни посвири, заобиколен от децата, които го слушаха прехласнати. Той свиреше действително добре и между много песни изсвири една, която по онова време беше много на мода и която всички пееха, особено немските войници — «Лили Марлен». Това беше тъжна песен, която звучеше като вопъл. Като я слушах, аз си мислех, че въпреки всичко тези германци, които Микеле толкова много ненавиждаше и не считаше за хора, бяха също човеци, християни, и те имаха жени, деца и домове, и те мразеха войната, която ги държеше далеч от най-близките им.

След «Лили Марлен» войникът изсвири още много други песни. Те също бяха тъжни и вълнуваха, а някои от тях бяха много сложни — сякаш писани за концерт. А той, свел глава над хармониката, унесен свиреше и изглеждаше сериозен човек, който знае стойността на нещата, не мрази никого и ако би могъл, сигурно би се отказал да воюва. Така този симпатичен германец, след като свири в продължение на почти цял час, си тръгна, погалвайки децата по главиците и казвайки ни на развален италиански език:

— Смелост, войната скоро ще свърши! Ще видите.

Но пътеката, по която пое, минаваше покрай колибата на един евакуиран и на върлина бе метната да съхне една хубава мъжка риза на червени карета. Като мина покрай нея, германецът се спря, попипа материята, сякаш да провери дали е от добро качество, после кимна с глава и отмина надолу. Но ето че след половин час го видяхме да се връща запъхтян, сякаш бе тичал. Отиде направо до колибата, откачи ризата, сви я под мишница и отново побягна към долината.

Разбрахте ли? Отиде си, след като ни посвири и погали децата по главичките, съвсем очевидно, че бе добър човек, но ризата му бе харесала и през цялото време, докато е слизал, си е мислил за нея. Най-после изкушението бе излязло по-силно от съвестта, той се върна и взе ризата. Докато беше свирил на хармоника, беше човекът, който в мирно време е работел като ковач, когато взе ризата, беше войникът, който не признава мое и твое и не уважава нищо и никого. С една дума, както вече казах, войната означава, освен да убиваш, още и да крадеш и човек, който в мирно време не бил убил и не би откраднал за всичкото злато на света, във време на война чувствува дълбоко в сърцето си инстинкта да открадне и да убие, присъщ на всички хора. А този инстинкт се проявява, защото окуражават човека да го прояви, нещо повече, през цялото време му се втълпява, че този инстинкт е добро чувство, че трябва да се доверява на него, иначе не би бил добър войник. Тогава войникът разсъждава: «Сега е война… щом настъпи мир, ще стана отново такъв, какъвто съм всъщност… засега всичко ми е позволено.»