Алберто Моравия - Чочарка

Той разказа, че чул радиото, но че то не казвало много нещо по дебаркирането, съобщило само, че германците и англичаните не помръдвали от позициите си. Говорил с доктора и с много други, които слушали новини по радиото, и разбрал така причините за дебаркирането. Филипо запита кои са тези причини да се провали дебаркирането, Париде отвърна просто, че причината била някаква жена. При тази вест всички останахме със зяпнала уста, но Париде продължи да разказва, че адмиралът, командуващ дебаркирането, бил американец, но всъщност бил германец, което никой не знаел. Той имал красива като звезда дъщеря, сгодена за сина на генерала, командуващ американските войски в Европа. Но този син го обидил, като върнал годежа, подаръците и пръстена, и се оженил за друга. Тогава адмиралът, баща на годеницата, който бил германец, решил да си отмъсти и тайно уведомил германците за датата на дебаркирането. Така че когато англичаните се намерили пред Анцио, сварили германците вече напълно готови със своите оръдия. Но сега всичко това било разкрито, доказано било, че адмиралът бил наистина германец, макар че минавал за американец, арестували го и щели да го съдят. Сигурно било, че щели да го застрелят. Тези новини на Париде раздвоиха слушателите. Някои, по-простичките и наивните, започнаха да повтарят, поклащайки глави:

— То се знае… под всяко нещо се крие жена… търси, търси, ще намериш пола…

Но много други се възпротивиха, твърдейки, че било невъзможно радиото да разказва такива глупости.

Колкото до Микеле, той се задоволи да запита Париде:

— Сигурен ли си, че тези новини ги е съобщило радиото?

Париде потвърди, като каза, че докторът и други го уверили, че тия новини били съобщени от Радио Лондон.

— Я кажи, да не би случайно да си ги чул от някой дърдорко на селския площад? — запита Микеле.

— Какъв ти дърдорко?

— Аз казвам само така. Това е нова версия на историята за Гано от Маганца. Много интересна, няма какво да се каже…

Париде, който не разбра иронията, продължи да уверява, че тези неща ги било съобщило радиото.

Когато по-късно запитах Микеле кой е този Гано от Маганца, той ми обясни, че бил някакъв генерал, живял преди много векове, който изменил на своя император в една битка с турците.

— Ето на, виждаш ли — казах тогава на Микеле, — все пак такива истории съвсем не са невероятни…не казвам, че Париде е прав, но това изобщо не е невъзможно.

Микеле се засмя и каза:

— Нямаше да е зле, ако събитията и днес можеха да се развиват така.

Изобщо не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, тъй като по една или друга причина дебаркирането бе провалено. Но както казва поговорката: «Да чакаш напразно, е като да умираш постепенно», ние в Сант Еуфемия през целия януари и през целия февруари умирахме малко по малко всеки ден.

Дните се провличаха безкрайни и еднообразни, защото всеки ден се повтаряше, всеки ден се случваха едни и същи неща, които бяха вече станали през последните месеци. Всеки ден трябваше да се вдигаме, да цепим дърва, да палим огъня в колибата, да готвим, да се храним и да бродим по мачерата, за да запълваме часовете, докато настъпи време за вечеря.

Всеки ден самолетите пристигаха, за да хвърлят бомби. Всеки ден от сутрин до вечер и от вечер до сутрин слушахме глухия грохот на проклетите оръдия на Анцио, които стреляха без прекъсване и не улучваха целта, защото нито германците, нито англичаните, както ни бе известно, не се помръдваха от местата си. С една дума, всеки нов ден приличаше на предния, но нетърпението и възбудата от надеждата го правеха по-натегнат, безнадежден, мъчителен и тягостен, още по-безкраен и изтощителен. А часовете, които в началото на пребиваването ни в Сант Еуфемия минаваха тъй бързо, сега едва се отронваха и това ни довеждаше до неописуемо изнемощяване и безнадеждност.

Но онова, което допринасяше най-много еднообразието да се превръща в мъчение, бяха постоянните разговори на всички за храната. Колкото повече тя намаляваше, толкова по-дълги ставаха разговорите за нея. Но в разговорите сега вече не прозираше мъката на хора, които се хранят лошо, а страхът на хора, които ядат малко.

Сега вече всички се хранеха само веднъж на ден и се пазеха да канят приятели.

Филипо казваше:

— Приятели на живот и смърт, но в тези времена, на масата — всеки за себе си.

Най-малко зле бяха все пак тези, които имаха пари, сиреч Розета и аз, Филипо и още един евакуиран, наречен Джеремая, но и ние, които бяхме, както се казва, паралии, разбирахме, че твърде скоро парите вече нямаше да ни служат за нищо. И наистина, селяните, които в началото бяха толкова алчни за пари, защото, нещастните, в мирно време никога не виждаха пари, сега започнаха да поумняват и да разбират, че парите струват по-малко от храната. И с известно злорадство мрачно заявяваха: