Алберто Моравия - Чочарка

Чудно, но за миг само на неговото лице се изписа тъга и отчаяние. На никого, дори и на един немец не е приятно да чуе, че предизвиква страх у някого и че хората са любезни с него само защото се страхуват.

Ужасен, адвокатът се намеси, като се опита да заглади впечатлението:

— Господин поручик, не й обръщайте внимание… това е проста жена и известни неща не ги разбира…

Но германецът му направи знак да мълчи и запита:

— А защо ние, германците, всяваме страх? Не сме ли хора като всички други?

Веднъж започнала, аз бях вече готова да отговора: «Един мъж, ако е истински мъж, сиреч — човек, не може да изпитва удоволствие, като прочиства с огнехвъргачка пещера, пълна с живи войници, както вие казахте преди малко», но за щастие, защото не зная какво можеше да се случи след това, нямах време да го кажа, защото изведнъж от долината долетя трясък от разпръсната и суха пукотевица като от противовъздушна артилерия, придружена с по-глухия грохот на падащи бомби. В същото време въздухът се изпълни с далечно боботене, което ставаше все по-близко и по-ясно. Поручикът скочи веднага на крака и извика:

— Самолетите… трябва да тичам при моята батарея — и като обърна столове и всичко, което се намираше на пътя му, излезе тичешком.

Първият, който се опомни след излизането му, беше адвокатът.

— Бързо, бързо!.. Елате… да отидем в скривалището…

Той стана и излезе пред нас на поляната. Там в един ъгъл, имаше нещо като отвор в земята, покрит с греди и чувалчета с пясък. Той се насочи направо натам и заслиза по една дървена стълбичка, повтаряйки:

— Бързо, след миг ще бъде над нас.

И действително дори сред стрелбата на противовъздушната грохотът от наближаващите самолети ставаше вече непоносим, като че идваше иззад дърветата, които обкръжаваха полянката. После всичко притъмня и ние се намерихме в мрака на една подземна стаичка, изкопана точно под полянката.

— Това скривалище, естествено, не би ни предпазило от бомба — каза адвокатът, — но опазва поне от шрапнелите и картечните куршуми… над нас има метър пръст и чувалчета с пясък.

Не зная колко време сме стояли там сред мрака, със затаен дъх. Чуваше се от време на време притъпен някой пукот на противовъздушната, и толкоз. Накрая адвокатът отвори малко вратичката, разбра, че стрелбата е престанала, и излязохме отново навън. Той ни показа няколко пробити и разкъсани чувалчета с пясък и като вдигна един оловен куршум, голям колкото човешки пръст, каза:

— Това, ако ни улучеше, би ни убило без друго. — После, като вдигна очи към небето, продължи: — Благословени самолети, да биха идвали по-често! Да се надяваме, че са ни освободили от онзи див звяр, поручика.

Но майка му го упрекна:

— Не говори така, Франческо, и той е човек, не бива да пожелаваш никому смъртта!

— Човек ли? Да бъдат проклет и той, и батареята му, проклет денят, в който е дошъл тук. Когато си отиде, ще дам банкет, хиляди пъти по-хубав от днешния. И, разбрано, всички сте поканени!

Изобщо той не преставаше да кълне германския поручик с явна омраза.

Най-после влязохме отново в колибата, изпихме кафето, после майката на адвоката взе яйцата и в замяна на тях ти даде малко брашно и боб. Накрая се сбогувахме и си тръгнахме.

Беше вече късно, заменили бяхме яйцата и на мен ми се искаше час по-скоро да се приберем вече горе в Сант Еуфемия. В долината имахме все лоши срещи — първо, русино с конете, после лудото момиче и накрая германския поручик. Като се връщахме по обратния път, Микеле ми каза:

— Едно нещо ме ядоса най-много, когато той говореше.

— А какво именно?

— Че германецът беше прав, макар че е нацист.

— А защо? — попитах аз. — И нацистите понякога могат да бъдат прави.

— Никога! — отвърна Микеле с наведена глава.

Искаше ми се да го запитам как допуска той, че онзи жесток нацист, който е изпитвал удоволствие да изгаря живи хора с огнехвъргачката, в същото време да си дава сметка за безправието, което съществуваше в Италия.

Микеле ми беше казвал винаги, че хората, които чувствуват правдата и неправдата, са добри, най-добрите от всички други, единствените, които той не презирал. А ето сега, този поручик, който на всичкото отгоре беше и философ, чувствуваше несправедливостта и едновременно изпитваше удоволствие да убива хора. Как бе възможно подобно нещо? В такъв случай не можеше да бъде вярно, че справедливостта е нещо много добро.

Но нямах смелостта да му открия тия мои мисли, защото го виждах, че е огорчен и тъжен.