Алберто Моравия - Чочарка

Междувременно адвокатът започна да обяснява, че поручикът бил причислен към противовъздушната батарея, нещо, което вече знаехме, и че обядът бил като между селяни.

— Да се надяваме — заключи адвокатът, — че войната скоро ще свърши и поручикът ще може да ни покани у дома си в Германия.

Поручикът не каза нищо, дори не се усмихна и аз помислих, че не знае нашия език и не е разбрал. Но после съвсем неочаквано на добър италиански език той отговори на майката, която с напевен глас му предложи вермут:

— Благодаря, не пия аперитиви.

Тогава разбрах, че той не се усмихваше, защото по някаква причина се сърдеше на адвоката.

После Микеле разказа за срещата ни с лудата и адвокатът каза с безразличие:

— А, да, това е Лена. Тя открай време си е луда. Миналата година в бъркотията, когато имаше голямо раздвижване на войски, някакъв войник я изненадал, като скитала сама в полето, и тя забременя.

— А къде е сега детето й?

При родителите й, те го гледат грижливо, но тя, нещастната безумка, си втълпила, че искат да й го отнемат, защото нямала мляко да го кърми. А любопитното е там, че тя редовно си го кърми. Дават й го в ръце и тя прави всичко, което майка й казва. Въпреки това живее с фикс идеята, че не може да го нахрани достатъчно.

Адвокатът говореше за тази нещастница Лена като за нещо съвсем обикновено. А на мен тя беше направила толкова силно впечатление, че никога нямаше да я забравя. Сякаш оная гола гръд, която тя предлагаше на всеки срещнат по пътя, беше най-очевидното доказателство за състоянието, в което бяхме изпаднали ние, италианците, през онази зима на 1944 година, лишени от всичко, подобно на животни, които не притежават нищо друго освен собственото си мляко за своите рожби.

През това време майката на адвоката като подплашена, трепереше, донесе от кухнята на ръце чиниите, крепейки ги, като че ли носеше свето причастие. Сложи на масата салама и шунката, войнишкия хляб, точно от този, който търсехме, после постави истинска супа от месо с домашна юфка и накрая задушено пиле с гарнитура от сотачети. Сложи още бутилка доброкачествено червено вино. Очевидно адвокатът и майка му бяха направили голяма жертва за този германски младеж, който сега им беше съсед с батареята си и с когото се налагаше да бъдат в добри отношения. Но поручикът беше наистина заядлив човек, защото първото нещо, което направи, бе да каже, посочвайки хляба:

— Мога ли да запитам, господин адвоката, по какъв начин сте се сдобили с този хляб?

Адвокатът, който седеше цял увит, сякаш имаше силна треска, с несигурен и шеговит тон отвърна:

— Ех, подарък е, един войник ни го подари, а ние от своя страна му подарихме друго… естествено, във време на война…

— Размените — каза безжалостно германецът — са забранени… кой е този войник?

— Ех, господин поручик, казва се грехът, но не и грешникът… опитайте от тази шунка, тя не е немска, нашенска е.

Лейтенантът не каза повече нищо и започна да яде от шунката. След това пренесе вниманието си към Микеле. Без всякакви предисловия го запита каква професия има. Микеле отвърна, че е учител.

— А какво преподавате?

— Италианска литература.

За изненада на адвоката поручикът каза спокойно:

— Аз познавам вашата литература… дори преведох на немски един италиански роман.

— Кой?

Поручикът каза името на автора и заглавието, сега вече не си спомням нито едното, нито другото, и видях, че Микеле, който до този момент не беше проявил никакъв интерес към офицера, започваше да се интересува и адвокатът от своя страна, виждайки, че германецът говори на Микеле с чувство на известно уважение, като равен с равен, промени и той държанието си. Изглеждаше доволен, че е поканил Микеле на обяд, и дори каза на поручика:

— Е, нашият Феста е литератор, хем храбър литератор… — и потупа Микеле по рамото.

Но за офицера сякаш беше въпрос на чест да не се занимава с адвоката, макар че адвокатът беше домакин и той го бе поканил. И така, продължи да разговаря, обърнат към Микеле:

— Две години живях в Рим и учих вашия език… лично аз се занимавам с философия.

Адвокатът се помъчи да се намеси в разговора, като подхвърли шеговито:

— Тогава ще разберем защо ние, италианците, приемаме философски всичко, което ни се случи през последните години… да, философски, именно философски…

Но поручикът и този път не му обърна никакво внимание, дори не го погледна, а продължи оживено да разправя на Микеле, изброявайки имена на наши писатели и заглавия на книги. Очевидно той добре познаваше нашата литература. Направи ми впечатление, че Микеле, макар и без особена охота и почти скъпернически, започна да гледа на германеца постепенно ако не с уважение, то поне с любопитство. Разговаряха тъй известно време и после, не зная как, заговориха за войната, какво представлява тя за един учен или за един философ. След като подчерта, че войната е много важен опит, дори необходим, поручикът каза следното: