Алберто Моравия - Чочарка

— Но най-новото усещане и най-естетическото — повтарям, той употреби именно думата «естетическо», макар че аз в момента не я разбрах, но цялото това изречение остана запечатано в паметта ми като с огън — изпитах през време на войната на Балканите. И знаете ли как? Като прочистих с огнехвъргачка една пещера, пълна с вражи войници.

Едва изрече тази своя мисъл и ние четиримата: Розета, аз, адвокатът и майка му, останахме като втрещени. После си помислих, че това е било просто хвалба, и се надявах, че той никога не е извършил подобно нещо, че то не е било истина. Може би говореше под влияние на няколкото изпити чашки вино, защото лицето му се бе зачервило, очите лъснали, но в момента усетих, че сърцето ми се вледенява.

Погледнах другите: Розета бе свела очи, майката на адвоката нервно, с треперещи ръце оправяше една гънка на покривката, а адвокатът си беше дръпнал главата в палтото като костенурка. Само Микеле гледаше германецът с широко отворени очи и каза:

— Интересно… няма какво да се каже… интересно… и още по-ново и естетическо, предполагам, е усещането на авиатора, който изсипва бомбите си върху някое село и след като премине, види, че там, където е имало къщи, е останала само купчина пепел.

Но поручикът не беше толкова глупав да не разбере иронията в думите на Микеле. Малко след това каза:

— Войната е незаменим опит, без който един мъж не би могъл да каже, че е мъж… а между впрочем, господин учителю, как така вие сте тук, а не на фронта?

В отговор Микеле запита просто:

— На кой фронт?

И странно, поручикът и този път не отговори нищо, задоволи се само да му хвърли злобен поглед, след което се наведе отново над чинията си. Но не беше доволен, беше съвършено ясно, че си даваше сметка какви хора има наоколо си — ако не враждебно настроени, то не и приятели. И съвсем неочаквано изостави Микеле, може би защото не му се видя достатъчно наплашен, и отново атакува адвоката.

— Драги господин адвокате — каза изведнъж, сочейки масата, — вие получавате в изобилие, докато тук изобщо умират от глад… по какъв начин сте се сдобили с толкова хубави неща?

Адвокатът и майка му си размениха многозначителен поглед. Този на майката беше изпълнен със страх, а на сина беше одобрителен. Тогава последният отговори:

— Уверявам ви, че през другите дни не ядем така… приготвихме всичко това специално за вас.

Като помълча малко, германецът запита:

— Вие сте собственик в тази долина тук, нали?

— В известен смисъл да.

— В известен смисъл ли? Казаха ми, че вие притежавате половината от долината.

— О, не, драги господин поручик, който ви е казал това, или лъже, или завижда, или едното и другото… притежавам няколко градини… ние наричаме градини тези хубави портокалови горички.

— Казват, че тези хубави портокалови горички давали голям доход… вие сте богат човек.

— Ех, господин поручик, богат не, но живея от своето…

— А вие знаете ли как живеят вашите селяни тук наоколо?

Разбрал вече каква насока взима разговорът, адвокатът отвърна с достойнство:

— Живеят добре… тук, в тази долина, селяните живеят по-добре от всякъде другаде.

Офицерът, който в момента си режеше парче от пилето, без да се усмихне, насочвайки ножа към адвоката каза:

— Ако тези тук живеят добре, представям си как живеят ония, които живеят зле. Лично аз видях как живеят вашите селяни. Живеят като животни, в къщи, подобни на обори, хранят се като животни и се обличат в дрипи. Никой германски селянин не живее така. Ние в Германия бихме се срамували, ако нашите селяни живееха тъй.

За да угоди на майка си, която го стрелкаше с умоляващи погледи, които искаха да кажат: «Не го дразни повече, мълчи», адвокатът само присви рамене и замълча. Но поручикът настоя:

— Какво ще кажете, драги адвокате, за какво това? Какво ще ми отговорите?

Този път адвокатът отвърна:

— Самите те искат да живеят така, уверявам ви… вие не ги познавате.

Но оня продължи упорито:

— Не е вярно! Вие, земевладелците, искате селяните да живеят така. Всичко зависи от тази — и той докосна главата си, — от главата. Вие сте главата на Италия и ваша е вината, че селяните ви живеят лошо, като животни.

Сега вече адвокатът изглеждаше наистина уплашен. Той поемаше храната с видимо усилие и при всеки залък се задавяше, както кокошките, когато преглъщат бързо. Лицето на майката доби отчаян вид и аз видях как скришом скръсти ръце в полата под масата, молеше се на бога.

Поручикът продължи: