Алберто Моравия - Чочарка

При тези думи останах с отворена от учудване уста, защото те едновременно отговаряха на обстоятелствата и бяха съвсем неразбираеми.

Казах:

— Какво говориш? Какво общо има тук храната?

А тя, поклащайки глава, каза:

— Идват и взимат… идват и взимат… то се знае, германци са… но знаеш ли какво им рекох последния път, когато дойдоха? Нямам нищо, казах им, нямам брашно, нямам боб! Нямам мас, нямам нищо… имам само мляко за детето си… ако го искате, вземете го… ето…

И като се втренчи в мен с големите си учудени очи, тя започна да разкопчава блузата си. Останах поразена. Микеле и Розета — също. А девойката продължаваше да ни гледа, като движеше устни, сякаш говореше на себе си, а в същото време отвори елечето си чак до кръста и с едната си ръка с разтворени пръсти, както правят майките, когато дават гърдата на детето си да суче, извади едната си гърда.

— Нямам нищо друго освен това… вземете го… — повтаряше тя тихо и унесено.

Беше успяла да извади от елечето си цялата гърда, а тя беше хубава, закръглена и набъбнала, с онази прозрачност на кожата и с онази белота, които обикновено са признак, че жената е майка и кърми. Но като направи това, тя внезапно си тръгна, като затананика разсеяно, с разкопчана пазва и с едната гърда измъкната навън, а другата вътре. Направи ми впечатление, като я гледах да се отдалечава така, чоплейки своето парче хляб, с извадена навън на студения зимен вятър гръд, единственото осезателно, бяло, блестящо и топло нещо в момента, в този безслънчев и безцветен ден, пуст и студен.

— Тя е луда… — промълви Розета.

Микеле потвърди сухо:

— Да!

Продължихме да вървим мълчаливи.

Тъй като никъде не се виждаха германци, Микеле предложи да отидем до едни негови познати, които знаел, че са се приютили в някаква барака сред портокаловите дървета. Каза, че били добри хора и ако не друго, можели да ни упътят къде да намерим германци, с които да заменим яйцата с хляб.

Така след малко изоставихме главния път и навлязохме в една пътечка сред градините. Микеле ни каза, че всички тези портокалови градини принадлежали на човека, при когото отиваме, на един адвокат ерген, който живеел със старата си майка. Повървяхме още може би десетина минути и стигнахме на полянка пред една малка барака с кирпичени стени и покрив от нагъната ламарина. Бараката имаше два прозореца и врата. Микеле се доближи до единия прозорец и погледна вътре, каза, че стопаните са там, и почука два пъти. Почакахме доста и най-после вратата се отвори бавно и като че неохотно и на прага се появи адвокатът. Беше около петдесетгодишен, тлъст, плешив, с бледо и лъскаво като от слонова кост чело, окръжено с черни, разрошени коси, очите му бяха воднисти и изпъкнали, имаше орлов нос и меки, извити надолу към месестата му брада устни. Беше облечен в градско палто, от ония, които се слагат нощем, от син плат, с яка от черно кадифе, но под това така елегантно палто се подаваха окъсани и оръфани панталони и войнишки ковани обуща от кравешка кожа. Като ни видя, забелязах веднага, че му стана неудобно, но бързо се съвзе и се хвърли на врата на Микеле дори прекалено сърдечно.

— Микелино… браво, браво… какъв попътен вятър те носи тук?

Микеле ни представи и адвокатът ни поздрави от разстояние, смутено, почти хладно. В това време ние стояхме навън на прага и той не ни поканваше да влезем.

Тогава Микеле каза:

— Минавахме оттук и решихме да ви споходим.

Сякаш опомняйки се, адвокатът отговори:

— Чудесно… ех, тъкмо сядахме да се храним… елате, и вие ще ядете с нас. — Но се поколеба за миг, после добави: — Микеле, предупреждавам… тъй като познавам разбиранията ти, които всъщност са и мои, поканил съм на обяд германски поручик, командора на близката противовъздушна батарея… трябваше… ех, особено в тия времена…

Така, като се извиняваше и въздишаше, той ни въведе в бараката. До прозореца беше сложена една кръгла маса, единственото нещо чисто и подредено в цялата стая, защото наоколо се търкаляха разхвърляни всевъзможни безполезни неща, купища парцали, книги, куфари и натрупани сандъци. Пред масата вече бяха седнали майката на адвоката, възрастна жена, дребничка, облечена в черна рокля, с набръчкано и неспокойно като уплашена маймуна лице. До нея стоеше поручикът — слаб, рус момък, плосък като лист хартия в пристегнатата униформа, протегнал небрежно под масата дългите си крака, обути в кавалерийски брич и ботуши.

Приличаше на куче, лицето му беше като на куче, с огромен нос, възжълти сближени очи без вежди и клепки, които гледаха враждебно, широка, голяма, дръпната назад уста. Вежлив и изискан, той стана и ни поздрави, удряйки токове, без обаче да подаде ръка, след което веднага седна, сякаш искаше да каже: «Не го правя за вас, а затова, че съм възпитан човек.»