— Хей, нещастнико, какво те прихваща? Да не искаш да изкъртиш вратата? Не виждаш ли, че сме две сами жени и че спим? Сега вече и да спим ли не може?
Подофицерът със светлите очи махна с ръка, казвайки на развален италиански език: «Мирно, мирно!», и като се обърна към войника, направи му знак да го последва влезе в стаичката ни. Розета беше останала в леглото и гледаше уплашено, издърпала завивките чак до брадата си. Двамата претърсиха навсякъде, тършуваха дори под леглото, а подофицерът в беса на претърсването, повдигна и завивките на Розета, като че ли това, което търсеше, можеше да се намери там. После излязоха навън. През това време всички евакуирани се бяха вече събрали и сега, като си спомня, струва ми се, че по чудо германците не ги запитаха за двамата англичани, защото сигурна съм, че положително не от друго, а някой от тях от глупост би разказал всичко и тогава горко ни! Този факт, че германците пристигнаха горе още на следния ден след англичаните, все ме е навеждал на мисълта, че е имало донос или най-малко някой слух. Но според мен германците не желаеха да си създават бели и затова направиха огледа набързо, без да разпитат никого.
Но евакуираните, несвикнали да виждат германци горе, поискаха да узнаят от тях за хода на войната и дали ще свърши скоро. Някой отиде да повика Микеле и тъкмо двамата щяха да си тръгват, един от евакуираните побутна Микеле напред, макар че той протестираше:
— Попитай ги кога ще свърши войната.
Беше очевидно, че Микеле не желае да разговаря с германци, но се окопити и каза нещо. Предавам на италиански разговора, който се води на немски между него и германците, защото една част той преведе още там на евакуираните, а другата преведе на мен по-късно, след като германците си бяха вече отишли.
И така, той ги запита кога ще свърши войната, а подофицерът отвърна, че ще свърши много скоро с победата на Хитлер. Добави, че притежавали някакви тайни оръжия, с които щели да изхвърлят англичаните в морето не по-късно от пролетта. Каза още нещо, което направи много силно впечатление на евакуираните:
— Ще направим офанзива и ще изхвърлим англичаните в морето. Влаковете ще ни служат да пренасяме муниции, ние ще живеем на гърба на италианците, а ония италианци, които са изменили, ще ги оставим да умрат от глад.
Каза точно тъй, и то много убедително, спокойно и безмилостно, като че вместо за италианци и въобще за хора говореше за мухи или червеи. При тези думи всички евакуирани онемяха, защото не очакваха да чуят такова нещо и, кой знае защо, вярваха, че германците ги обичат. Микеле на когото сега разговорът допадаше, попита германците кои са. Подофицерът отговори, че е от Берлин, че преди войната имал малка фабрика за картонени кутии, която сега била разрушена и затова не му оставало друго, освен да воюва колкото се може по-добре. Но войникът се поколеба, преди да ни отговори, и като присви хлътналите си тъжни очи, отговори с болезнен израз на лицето като бито куче, че и той бил от Берлин и че на него не му оставало нищо друго, освен да воюва, защото през време на бомбардировките загинали жена му и единствената му дъщеря. И двамата отговориха приблизително едно и също нещо, т. е. че са загубили всичко през време на войната и че сега мислеха само да воюват. Но беше ясно като бял ден, че подофицерът воюваше с усърдие и страст и може би със злоба, докато войникът, така мрачен с огромното си чело, което изглеждаше пълно с тъга, воюваше повече от отчаяние, знаейки, че вече няма кой да го очаква вкъщи. И аз си помислих, че този войник може би не е лош човек, но загубата на най-скъпото — жена му и дъщеря му, може би го е озлобила и ако, не дай боже, бяха ни арестували, можеше да убие Розета без всякакво колебание, спомняйки си, че други бяха убили единствената му дъщеря на същата възраст.
Докато мислех тия неща, подофицерът, който изглежда, имаше зъб на италианците, неочаквано запита как така, докато всички германци били на фронта, тук между евакуираните имало толкова младежи, които си стоели със скръстени ръце. Тогава Микеле, повишавайки тон, отвърна, че той и всички останали са воювали за Хитлер и за германците в Гърция, Африка и Албания, че били готови отново да се бият до последна капка кръв и че всички очаквали часа, в който великият и славен Хитлер ще спечели по-скоро войната и ще изпъди тия копелета — англичани и американци. Подофицерът остана малко учуден при тая тирада, изгледа със съмнение Микеле от горе до долу и личеше, че не му вярва напълно, но тъй като в думите на Микеле нямаше за какво да се залови, не можеше нищо да възрази, ако и да не вярваше. И така, след като обиколиха още малко къщите и потършуваха, те си отидоха, за голямо облекчение на всички.
Читать дальше