Алберто Моравия - Чочарка

Като го наблюдаваше спокойно през дебелите лещи на очилата си, Микеле най-сетне го запита:

— Какво значение има да ви кажа кой съм?

— Но кажете, имате ли поне висше образование?

— Да, имам… но дори и да нямах, това не би променило нещата.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че вие и аз сме двама мъже и това, което сме, изразяваме чрез собствените си постъпки, а не чрез почести и дипломи, а това, което вие сте сторили и казахте, ви определя поне като несериозен човек с твърде разтеглива съвест… това е всичко.

— Улучен? — подхвърли отново русият, подсмихвайки се.

Този път мургавият реши да не обръща повече внимание на думите на Микеле и като скочи неочаквано на крака, заяви:

— Глупав съм, че се унижавам да разговарям с вас… хайде да тръгваме, Луиджи, защото става късно, а ни чака още много път… Благодарим впрочем за хляба и не се съмнявайте, че ако дойдете в моето село, ще ви го върна с лихвите.

Упоритият Микеле му отвърна спокойно:

— Да, стига само хлябът да не е от брашното, което сте задигнали от италианската армия.

Кармело беше вече поел пътя и само повдигна рамене и отговори:

— Вървете по дяволите и вие, и италианската армия!

Чухме русокосият отново да повтаря с усмивка:

— Улучен!

После те свиха зад една скала и изчезнаха от погледите ни.

Един друг път зърнахме отдалеч група хора да се движат един зад друг по една пътека, която опасваше планината. Минаха през превала. Бяха около тридесет души, мъжете облечени в празничните си дрехи, повечето черни, а жените почти всички в носии, с дълги поли, елечета и шалове. Жените носеха на саръците си вързопи и панери, а на ръце по-малките деца. Мъжете пък водеха по-големичките. Тия нещастници, както по-късно сами обясниха, живеели в едно селце точно до фронтовата линия. Една сутрин германците ги събудили и им дали само половин час време да се облекат и си вземат само най-необходимото. След това ги качили и ги отвели в един концлагер близо Фрозиноне. Но след няколко дни италианците успели да избягат оттам и сега се мъчили отново да се върнат в селото си през планините, за да намерят домовете си и да започнат отново стария си живот. Микеле поговори с водача им, хубав възрастен мъж със сиви мустаци, който ни каза простодушно:

— Ако не за друго — заради добитъка. Кой ще се грижи за него, ако ни няма нас?

Микеле нема смелост да им каже, че като се върнат в селото си, няма да намерят нито домовете, нито добитъка си, нищо.

Като си отпочинаха малко, те отново поеха на път. Аз чувствувах голяма симпатия към тия толкова спокойни и уверени в правото си хора, защото приличаха малко на нас двете с Розета. И тях войната беше прогонила от домовете им, за да скитат из планините голи и боси като катунари. Но след няколко дни научих, че германците ги заловили отново и ги върнали в концлагера във Фрозиноне.

След това не научихме вече нищо за тях.

Накратко — в продължение на цели две седмици ние водихме този живот: качвахме се призори в планината и слизахме долу при залез. Накрая разбрахме, че германците се бяха отказали от прочиствания поне в онази част на планината, където се намирахме ние, и затова се завърнахме долу и продължихме да живеем по старому. У мен обаче остана мъката по онези толкова хубави дни, които бях прекарала на върха на планината, усамотена сред природата. Там горе нямаше евакуирани и селяни, които да ми надуват главата с война, англичаните, германците, глада. Нямаше ги обикновените мъки с готвенето с малко и лоши продукти, със сурови дърва в тъмната колиба, въобще там нямаше нищо, което да ми напомня положението, в което се намирахме, освен няколко срещи, за които вече споменах. Можех чисто и просто да си мисля, че отивам на екскурзия с Микеле и Розета. А онази зелена поляна, над която зимното слънце така силно припичаше, като че беше май, с прекрасния изглед на планините на Чочария на хоризонта, чиито бели върхове бяха накачулени със сняг, и на морето от другата страна, което блестеше в дъното на равнината на Фонди, ми се струваше като омагьосано място, където наистина би могло да бъде заровено съкровище, както бях слушала да разказват като дете. Знаех, че под земята няма такова съкровище, но го бях намерила в себе си със същата изненада, каквато бих изпитала, ако го бях изкопала със собствените си ръце; а то бе именно онова дълбоко спокойствие, абсолютното отсъствие на страх и вълнения, вярата в самата мен и всички неща; тези чувства бяха изникнали и съзрели в душата ми постепенно в дните на самотните ми разходки. От толкова години насам може би тези бяха най-щастливите ми дни и, странно, това бяха именно дните, когато открих, че съм по-бедна от всякога, лишена абсолютно от всичко, имах за храна само хляб и сирене, а за легло — тревата на поляната, без дори една колиба, където да се подслоня, приличах по-скоро на див звяр, отколкото на човек.