Алберто Моравия - Чочарка

Русият офицер слушаше Микеле с недоверие и отговаряше рядко, съвсем късо, но аз разбрах, че морякът мислеше като Микеле, въпреки че от уважение към офицера, който му беше началство, нямаше смелост да се изкаже. Накрая офицерът прекрати спора, като каза, че най-важното за момента било войната да бъде спечелена и че за останалото той разчитал на своето правителство, което сигурно имало пран за създаване на един нов свят, за какъвто говореше Микеле. Всички разбрахме, че той не иска да се излага в такъв неудобен спор, и сам Микеле разбра, че му стана неприятно, и му предложи да пием за новия свят, който щеше да възникне от войната. Така ние напълнихме чашите с «Марсала» и пихме за утрешния нов свят. Микеле дори се трогна и очите му се изпълниха със сълзи, та след тази първа наздравица поиска да пием за здравето на всички съюзници, включително и русите, които тъкмо в тия дни, както изглеждаше, бяха спечелили голяма победа над германците. Така всички бяхме доволни, точно тъй, както трябва да бъде човек на Коледа, защото в момента поне не съществуваше помежду ни разлика в езиците и възпитанието и се чувствувахме като братя. Този ден, който преди много векове е видял раждането на Христос в яслите, като че и днес беше свидетел на едно подобно раждане на нещо ново и добро, което щеше да направи хората по-човечни. В края на обяда пихме за последен път за здравето на англичаните, след това всички се прегърнахме и аз прегърнах Микеле и Розета, прегърнах и двамата англичаните и те нас и всички си пожелахме весела Коледа и Нова година. Откакто се бях качила в Сант Еуфемия, за първи път се чувствувах истински щастлива. Не след дълго Микеле обясни, че всичко това е хубаво, но че гостоприемството и жертвата не можеха да бъдат безгранични. Той им каза, че ние двете можем да им окажем гостоприемство най-много за една нощ и след това те трябваше да си заминат, защото беше опасно да останат горе както за тях, тъй и за нас. Германците можеха всеки момент да научат и тогава никой нямаше да се спаси от отмъщението им. Англичаните отговориха, че разбират необходимостта и че още на следния ден ще си заминат.

През целия ден те останаха при нас. Говориха с Микеле за много неща. И аз не можех да не отбележа, че докато Микеле беше много добре осведомен за тяхната страна, дори по-добре от самите тях, те знаеха много малко или почти нищо за Италия, където се намираха и воюваха. Офицерът ни каза например, че е следвал университет, което означаваше, че е образован човек. Но Микеле полека-лека откри, че той не знае дори кой е Данте. Аз също не съм образована и никога не съм чела какво е написал Данте, но поне познавах името му. Розета ми каза, че калугерките, при които беше учила, не само я бяха научили кой е Данте, но даже тя била чела нещо от неговите произведения. Случая с Данте Микеле ни прошепна, възползвувайки се от един момент, че с това тяхно незнание се обяснявали много други неща — например бомбардировките, които бяха разрушили толкова италиански градове. Авиаторите, които пускаха бомби, не знаеха нищо за нас и нашите паметници, невежеството ги правеше спокойни и безмилостни, може би причина за всички наши и чужди беди, защото злобата не е нищо друго освен форма на невежество. Човек, който знае и е просветен, не може да върши злини.

Същата нощ двамата англичани спаха в плевника и сутринта много рано, без да се сбогуват, си отидоха.

Двете с Розета бяхме много уморени, защото бяхме стояли до късно, а вече бяхме отвикнали, тъй като обикновено си лягахме с кокошките. Така че нея заран сме спали непробудно до след пладне. Но от най-сладкия ни сън ни събуди страшно думкане на вратата, последвано от един страшен глас, който казваше нещо на език, който не разбирах.

— О, боже, майко — извика Розета, притискайки се до мен, — какво става?

Постоях за миг в недоумение, после долетя нов удар и още едно неразбираемо изкрещяване, тогава скочих от леглото и тъй както си бях по фуста, отворих вратата и се показах навън разчорлена и боса. Пред къщи стаяха двама германски войници, единият вероятно подофицер, а другият прост войник. Подофицерът беше млад, рус, с остригана глава и бяло като книга лице, бледосини очи без мигли, без израз, без светлина. Носът му беше малко изкривен на една страна, а устата на друга, на лицето му имаше два дълбоки, избледнели белега от рана, които му придаваха особен вид, сякаш устата му продължаваше към врата. Другият бе на средна възраст, нисък, мургав, с грамадно чело и печални, хлътнали, тъмногълъбови очи, с челюсти на булдог. Казвам ви истината, уплаших се не от друго, а от очите на подофицера — студени и безизразни, с такъв противен гълъбов цвят, че по-скоро приличаха очи на звяр, а не на човек. Без обаче да издавам страха си, аз му изкрещях с цяло гърло в лицето: