Алберто Моравия - Чочарка

Но аз останах изненадана от държанието на Микеле. Не казвам, че трябваше да се хвърли на германците с груби думи, но изобщо всички тези лъжи, които наговори с такова дебелоочие, ме учудиха и му казах, а той само повдигна рамене и отвърна:

— С нацистите всичко е позволено: да ги лъжеш, да им изменяш, да ги убиваш, ако е възможно. Какво би сторила ти с една отровна змия или тигър, или разярен звяр? Сигурно ще се опиташ да ги обезвредиш със сила или с хитрост. Нима би им говорила кротко и би се опитвала да ги укротиш по някакъв начин, след като знаеш много добре предварително, че всичко това е безсмислено? Така е и с нацистите. Те като диви зверове се поставиха извън човечеството и затова към тях всички средства са добри. Ти както онзи образован английски офицер не си чела Данте, но ако го беше чела, щеше да знаеш, че Данте е писал: «…И било за него любезност да бъде груб…»

Запитах какво означава тази мисъл и той каза, че тя искала да каже точно това, че с хора като нацистите беше дори любезност да ги лъжеш или да им изменяш. Те не заслужавали дори и това.

Казах така, колкото да кажа нещо, че и между нацистите можеха да се срещнат и добри, и лоши хора, както винаги се случва, и го запитах по какво съди, че тия двамата са лоши. Той се засмя:

— Тук не се касае за лоши и добри. Може би със собствените си жени и деца те да са много добри, както и вълците и змиите са добри с женските и малките си. Но какви са с човечеството, това именно е важно, тоест с мен, с теб, с Розета, с тези евакуирани и селяни. С тях те не могат да не бъдат лоши.

— Защо?

— Защото — каза той, след като размисли — те са убедени, че е добро това, което за нас е зло, и вършат зло, като мислят, че вършат добро. С други думи, изпълняват дълга си.

Останах объркана от отговора. Имах чувството, че съм разбрала зле. Но той не ми обърна внимание и заключи, сякаш говорейки на себе си:

— Да! Съчетание на зло с чувство на дълг, именно това е нацизъм.

Странен беше този Микеле, много добър, но същевременно и много корав човек. Спомням си един друг път, когато бяхме срещнали германци, но при съвсем различни обстоятелства. Както обикновено разполагахме с малко брашно и вече аз месех хляб, като оставях вътре не само ситните, но и едрите трици. Един ден решихме да слезем в долината, за да разменим яйца за брашно. Яйцата бях купила от Париде, бяха шестнадесет и се надявах с тях и като прибавя малко пари, да взема няколко килограма бяло брашно. След онази бомбардировка, която беше така изплашила Томазино, ние вече не бяхме слизали долу, и да си призная, оттогава нямах никакво желание да сляза. Не знам как, но говорих за това пред Микеле, той предложи да ни придружи и аз, разбира се, приех с голямо удоволствие, защото с него се чувствах по-сигурна и защото там горе той единствен ми вдъхваше смелост и вяра. Така сложих яйцата в една кошничка между слама и рано сутринта потеглихме на път. Беше вече през първите дни на януари, по средата на зимата, и както чувствувах, въпреки че не можех да си го обясня, в най-напрегнатия момент на войната, в най-дълбокия, в най-студения и безнадежден момент на онази безнадеждност, която траеше вече толкова години. Последния път, когато слязох долу с Томазино, по дърветата имаше листа, макар и пожълтели, по поляните, поради изобилните дъждове, имаше трева, а по ръбовете дори пъстрееха цветя, последните есенни цветя, цикламите и дивите теменуги. Но сега, като се спуснахме надолу, видяхме, че всичко беше изсъхнало, сиво, изгоряло и голо, въздухът студен и без слънце, небето безцветно, покрито с облаци. Излязохме от къщи във весело настроение, но съвсем скоро замлъкнахме: денят беше спокоен, каквито са зимните дни, но неговата тишина ни смразяваше и възпираше да разговаряме.

Най-напред се спуснахме по склона вдясно от планината, после прекосихме платото, където сред кактуси и камъни бе паднала бомбата в деня, когато слязохме с Томазино, след това поехме по лявата страна на планината. Вървяхме мълчаливо около половин час, докато стигнахме в началото на долината, там, където до деня на фаталната бомбардировка бяха мостът, кръстопътят и къщичката, в която бе живял Томазино. Бях запомнила това място като много красиво, приятно и просторно и сега станах изненадана, признавам, че го намирах тъжно, сиво и голо, бедно. Виждали ли сте жена без коса? Аз да — една девойка от моя край, която боледува от тиф и на която косата отчасти окапа, отчасти я остригаха до голо. Изглеждаше съвсем друга, имаше дори друг израз, наподобяваше на голямо грозно яйце, с гледка гола глава, каквато не е присъщо да имат жените, и лицето й, лишено от коси, като че ли беше сплескано под твърде суровата светлина. Същото нещо беше се случило и с това място. Нямаше ги гъстите и зелени листа на трите явора, под чиято сянка се гушеше къщичката на Томазино, нямаше я зелената трева, скриваща каменистия бряг на пороя, нямаше ги растенията и зеленината от двете страни на пътя и в траповете, които тогава не бях забелязала, но сега чувствувах, че липсват. Мястото беше лишено от своята прелест също като жена без коси. И не зная защо, но при тъй мизерния му вид сърцето ми се сви и аз имах чувството, че прилича на нашия живот по това време, похабен, оголен от илюзии от войната, която нямаше свършване.