Алберто Моравия - Чочарка

Например той казваше:

— У нас на село, имам имение…

А русият:

— … Хайде, да кажем по-скоро две-три нивици, големи колкото носни кърпички.

— Не, имение, и за да обходиш цялото, трябва кон.

— Хайде де, стига да походиш пеша няколко крачки, и си го изминал цялото.

Или:

— Взех един патрул и отидох в гората. Там се бяха скрили поне стотина вражи войници.

— Стига, нали и аз бях там, бяха четирима или петима.

— Аз ти казвам, че бяха поне стотина… когато изскочиха от храстите, където бяха скрити, не ги броих, защото в такъв момент човек има други грижи, не да брои враговете, но сигурно са били към стотина, ако не и повече…

— Хайде де, посмали, посмали, били са петима или шестима.

И така нататък. Мургавият разправяше все големи неща, със сигурен грандомански глас, а русокосият тихо, без да се горещи, не го остави да прокара нито една лъжа. Накрая мургавият разказа какво направил в деня на примирието, когато италианската армия се разпръснала.

— Бях в интендантството в моето село и военният склад пращеше от божа благодат. Когато узнах, че войната е свършила, не се поколебах и накарах да натоварят на един камион всичко, което можах, кутии консерви, сирене, брашно, с една дума — припаси, и ги закарах направо у дома, при майка ми.

Като каза това, се засмя, доволен от своята откровеност, и белите му красиви зъби лъснаха. Тогава Микеле, който до момента го беше слушал, без да продума, каза сухо:

— Значи, вие сте откраднали.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че един момент преди това сте били офицер от италианската армия, а в следния — крадец!

— Драги господине, аз не знам кой сте, нито как се казвате, но бих могъл…

— Какво?

— Изобщо, кой казва, че съм откраднал?… Направих това, което правеха всички, ако не бях ги взел аз продуктите, щеше да ги вземе някой друг…

— Възможно, но все пак вие сте откраднали.

— Внимавайте какво говорите, бих бил способен на…

— На какво? Да видим на какво сте способен.

Като се засмя, русият се обърна към другаря си:

— Съжалявам, Кармело, но трябва да си признаеш, че господинът тук те постави натясно, улучи.

Мургавият повдигна рамене и каза на Микеле:

— Съжалявам ви и не желая да си губя времето да разговарям с човек като вас.

— И добре ще сторите — каза авторитетно Микеле. — Ще ви кажа още защо сте се държали като крадци, защото не стига, че сте откраднали, а отгоре на това се и хвалите… смятате, че сте били много хитър…Ако бяхте го сторили и се срамувахте от това, би могло да се помисли, че нуждата ви е накарала… или може би, повлечен от примера на тълпата… но вие се хвалите и с това доказвате, че не си давате сметка за онова, което сте сторили, и че сте готов да го извършите повторно.

Озверял, мургавият скочи на крака, сграби клон от дърво и го размаха срещу Микеле, викайки:

— Или млъкнете, или…

Но Микеле немя време да отвърне.

Русокосият усмири тутакси другаря си, като му каза със своето злобно хихикане:

— Хей, пак ли те улучиха?

Тогава Кармело насочи гнева си срещу приятеля си:

— Ти мълчи, защото и ти взе участие в изземването, нали бяхме заедно?

— Аз не бях съгласен, аз само се подчиних, нали ми беше началство… ехе, улучен си!

Останалата част от закуската привърши в мълчание. Мургавият беше навъсен, а русият хихикаше. След закуската помълчахме още известно време, но Кармело не можеше да преглътне обидата и след малко каза на Микеле с предизвикателен тон:

— Вие, който сечете присъди и така лесно наричате крадци хората, които струват много повече от вас, можете ли да кажете кой сте? Аз например мога да кажа кой съм. Аз съм Кармело Али, офицер, земеделец, дипломиран юрист, носител на орден за храброст, кавалер на Короната на Италия. А вие кой сте?

Но русокосият подигравателно подхвърли:

— Забравяш да кажеш, че си и секретар на фашистката организация в нашето село. Защо не го казваш?

Кармело отвърна раздразнено:

— Фашистката организация вече не съществува и само заради това не го казах… но ти знаеш, че и като секретар на фашиото не съм дал повод на никого да му упрекне в нещо.

Усмихвайки се, русокосият го поправи:

— Освен това, че се възползваше да посягаш на най-хубавите селянки, когато идваха да те молят за услуга… хайде, хайде, знае се, че си цял донжуан!

Поласкан от това обвинения, Кармело се усмихна леко и не го отхвърли, а после се обърна към Микеле и настоя:

— Е, хайде, драги господине, кажете ми поне една ваша титла, диплом, награда, орден, въобще нещо, което да ми покаже кой сте вие и с какво право критикувате другите.