Алберто Моравия - Чочарка

Още по тъмно Париде, който ставаше преди да се е зазорило, почукваше на вратата ни и ние се обличахме набързо на дрезгавата светлина на масленичето. Излизахме навън; в студа и тъмнината по мачерата шареха нагоре и надолу сенки, а прозорчетата на къщурките светваха едно след друго. Най-сетне намирахме дребничкия, навлечен с много фланели Микеле с бастун в ръка, който приличаше на джудже от приказките, на ония, които живеят в пещерите и пазят съкровища. Без да проговорим, тръгвахме след него, който веднага се отправяше нагоре, и поемахме към планината.

Изкачването започваше в тъмно през гъстите и високи храсти, които достигаха до гърдите ни, нагоре по заледената пътека. Не се виждаше, но Микеле имаше джобно фенерче и от време на време ни осветяваше пътя. Така напредвахме нагоре, без да проговорим. Докато се изкачвахме, небето започваше да бледнее зад планините и да става постепенно тъмносиво, но по него блестяха все още много звезди с последния си блясък, преди да настъпи денят. На този вече по-светъл, осеян със залязващи звезди свод планините се открояваха черни, но после се осветяваха, разкривайки своя зелен цвят, тук-таме нарушен от тъмните петна на храстите и горите. Сега вече звездите изчезваха и небосклонът ставаше светлосив, почти бял, тогава цялата гора от храсти се разкриваше пред очите ни суха, заледена, изтръпнала и все още смълчана в зимния си сън.

На хоризонта небето постепенно порозовяваше, а над главите ни добиваше синьолазурен цвят и непосредствено с първите слънчеви лъчи, бликнал остър и искрящ като златна стрела иззад от ония планини, изкачаха всички цветове: яркочервеният на някои глогини, блестящозеленият на нежния мъх, бялокремавият на перчема на тръстиките, лъскавочерният на изгнилите клони. Сега вече оставяхме храстите зад гърба си и навлизахме в дъбова гора, която обвиваше цялата планина чак до върха. Дъбовете бяха доста големи, пръснати безразборно по стръмнината, на голямо разстояние един от друг, така че да не могат да се докосват, прострели клоните си като ръце насам и натам, като че желаеха да се заловят за ръка и да се крепят едни други, за да не паднат поради стръмнината на склона и поради вятъра. Криви и разредени, тези дървета образуваха рядка гора, която позволяваше на погледа да се устреми спокойно нагоре по белокаменистия склон чак до самия връх на планината, врязъл се дълбоко в синьото небе. Пътеката преминаваше почти равна през храстите, слънцето събуждаше птиците по клоните и ние ги чувахме да прелитат, а по чуруликането им разбирахме, че са много, макар да не ги виждахме. Микеле, който вървеше пред нас, изглеждаше щастлив и крачеше бързо, подсвирквайки с уста една ария, която приличаше на военен марш. Изкачвахме се още известно време и дъбовете постепенно оредяваха, ставаха по-малки и по-криви и накрая съвсем изчезнаха и оставаше само пътека, която се извиваше по склона сред ослепително бял чакъл, а малко по-нагоре беше и самият връх на планината или по-скоро превалът между два върха, към които се отправяхме.

Щом стигнехме края на пътеката, ние се озовавахме на едно плато, което изненадваше след толкова камъни, обрасло с мека, много зелена трева, между която тук-таме се издигаха бели кръгли скали, подобни на могили. В средата на тази изумрудена поляна са намираше стар кладенец със сух каменен зид. От това място се откриваше една действително красива гледка и дори аз, която нямам навика да се възхищавам на природните красоти, може би защото съм родена в планината и я познавам много добре, дори аз, да си призная, първия път, когато я видях, останах прикована от възхищение. От една страна погледът се спускаше стремглаво надолу по величествения склон на планината, пресечена от мачери, подобно на огромна стълба, достигаща чак до долината, и малко по-далеч — чак до синия и блестящ пояс на морето, от другата се виждаха само планини и планини, тези на Чочария, някои от които опръскани със сняг или напълно побелели, други голи и сиви. Там горе беше студено, но не много, защото слънцето беше чисто и ясно, нямаше и вятър, поне през ония дни, докато ходехме горе, а това продължи около две седмици.

Налагаше ни се да прекарваме горе целия ден, затова постилахме една черга на тревата и сядахме върху нея. Почивахме малко и твърде скоро започвахме да ставаме неспокойни. Тогава тръгвахме да обикаляме наоколо. Розета и Микеле се отдалечаваха, берейки цветя или само приказвайки си, но по-скоро той говореше, а тя го слушаше. В повечето случаи не ги придружавах и оставах сама на поляната. Обичах да стоя сама, нещо, което в Рим правех, колкото си искам, но което в Сант Еуфемия беше съвсем невъзможно, защото през нощта спях с Розета, а през деня, накъдето и да мръднех, попадах сред евакуираните. Самотата ми даваше измамата, че животът спира и аз наблюдавам наоколо, но аз не го забелязвах, както когато бивах с други хора. Горе на върха беше абсолютно тихо, само от време на време от близка долчинка долиташе звън на хлопатари, но той беше единственият шум и не приличаше на шум, който пречи, а беше само шум, който правеше мястото по-спокойно и тишината по-дълбока. Понякога ми правеше удоволствие да отида до кладенеца, да се надвеся над него и дълго да се взирам в дълбочината му. Той беше много дълбок или поне така изглеждаше, зидът му бе наоколо каменен и сух чак додолу, до водата, която едва се забелязваше. Венереният косъм, който е много хубав с червените си от албанос клонки и зелени, нежни листенца, прилични на перушинки, растеше нагъсто сред камъни и се оглеждаше в черната вода на дъното. И така, аз се надвесвах, дълго гледах надолу и си спомнях за дните, когато бях дете и оглеждането в кладенците едновременно ме привличаше и плашеше. Представях си, че кладенците се съобщават с подземен свят, населен с феи и джуджета, и почти ми се искаше да се хвърля във водата, за да вляза в онзи свят и изляза от моя. Или пък по цели часове гледах дъното, докато очите ми навикнеха с мрака, докато не видех ясно лицето си, отразено във водата. Тогава вземах камък и го пусках по средата на отразения си образ, който ставаше на парчета сред трепета на водните кръгове, предизвикани от падането на камъка. Освен да гледам в кладенеца, обичах да бродя сред тези толкова странни бели и кръгли камъни, които се издигаха тук-таме по билото, на зелената трева, и при тези мои обиколки ми се струваше, че отново се връщам в детството си. Почти имах надеждата, че сред тревата ще намеря някоя скъпоценност, отчасти защото самата трева, тъй изумруденозелена, беше цяла рядкост, отчасти може би заради това, че местността беше от ония, които според разказите, слушани като дете, можело да бъде заровено някое съкровище. Но пред мен имаше само трева, която не струваше за друго освен за храна на добитъка. Само един път намерих една четирилистна детелинка, която подарих на Микеле, а той, повече за да ми направи удоволствие, отколкото за това, че вярваше в нещо, я сложи в портфейла си.