Алберто Моравия - Чочарка

Навестих го един ден и го намерих така отслабнал и убит, че да го оплачеш. Трепереше, облегнат на изхода на пещерата, увит в одеало. Спомням си, че го взех малко на подигравка, като не си давах сметка колко е болен:

— Ама от какво се боиш, Томазино. Тази пещера е цяло изпитание за бомбите. От какво те е страх? Да не би да мислиш, че бомбите се мушкат из гората като змии, че могат да навлязат през тая дупка и да те намерят в леглото?

Той ме гледаше, като че ли не ме разбираше, и току повтаряше:

— Зле съм, зле съм…

След няколко дни научихме, че е умрял. Умрял от страх, защото нито беше ранен, нито болен от нещо. Беше умрял от страх от бомбите. Не отидох на погребението му, защото щях да се натъжа, а бяха се вече натрупали толкова тъжни неща. Ходи семейството на Филипо. Търговеца не го сложили в ковчег, защото горе нямаше дърводелец, а го вързали между два клона и гробарят, висок, рус мъж, също евакуиран жител на Фонди, който по това време се занимаваше с малко черна борса, обикаляйки планините със своя черен кон, вързал Томазино на седлото на коня и полека-лека по пътеката го смъкнал от гробището. Казаха ми, че не могли да намерят свещеник да го опее, защото всички били избягали, и нещастникът минал само с молитвите на близките си, че погребението било прекъсвано на три пъти от въздушните тревоги, че на гроба, поради липса на друго, сложили кръст, сглобен от две летви, отковани от едно сандъче патрони.

Впоследствие узнах, че Томазино оставил на жена си много пари, но никакви продукти. Търгувайки, беше си изпродал всичко, до последното кило брашно и последното ето (мерна единица) сол. Така вдовицата му остана с пари, но без никаква храна и за да живее, беше принудена да купува двойно по-скъпо това, което мъжът й бе продавал на половин цена. Предполагам, че в края на войната от всичките пари на Томазино не й бе останало почти нищо поради обезценяването им.

Искате ли да знаете какво каза Микеле за смъртта на чичо си?

— Съжалявам, той беше добър човек. Но умря, както могат утре да умрат много хора като него: тичайки след парите и самозалъгвайки се, че те са най-важното нещо в живота. А после бе внезапно смразен от страх при вида на това, що стои зад парите.

Освен английските бомби, хубавото време донесе и друго бедствие: германските прочиствания. Тонто беше говори за тях, но в края на краищата никой не бе повярвал. Но сега неколцина селяни, избягали в планината, ни съобщиха, че в долината германците устроили хайка, заловили всички работоспособни мъже, качили ги в камиони и ги изпратили на принудителна работа кой знае къде. Някой казваше — на фронтовите укрепления, други — направо за Германия. После достигна и друга лоша вест: през нощта германците изградили една близка до нас долина, изкачили се до върха, после се спуснали надолу по широк фронт и в тази тяхна мрежа като риби попаднали всички мъже и те ги откарали с камиони. Между евакуираните настъпи голяма паника, защото сред тях имаше поне четирима или петима младежи, които по време на падането на фашизма били на военна служба, после дезертирали, а германците търсели именно такива, защото ги считали за изменници и искали да ги накарат да изкупят измяната, като ги принудят да работят като роби, кой знае къде и при какви условия. Най-изплашени бяха родителите на младежите и най-вече Филипо за сина си Микеле, който винаги му противоречеше, но с когото Филипо беше много горд. С една дума, във Филиповата къщичка се свика събрание и се реши в следващите дни, докато трае опасността от прочистване, всички младежи да избягат още рано в зори на върха на планината, като всеки един мисли за себе си, и да слизат вкъщи чак след залез слънце. А дори германците да се качяха там горе, нямаше да ги намерят, защото имаше други пътеки, които отвеждат до други планини или долини, а германците, с една дума, бяха и те хора и сигурно щяха да се обезсърчат, давайки си сметка, че трябва да вървят километри от планина на планина за удоволствието да заловят само един или двама души. В действителност на Микеле не му се искаше да бяга като другите, не толкова от храброст, колкото за това, че той никога не се съгласяваше да върши неща, които другите вършат. Но майка му плака и горещо го моли да го стори за нея, ако не за себе си, и накрай той се съгласи.

Розета и аз решихме да го придружаваме в планината не защото се страхувахме, жени не отвличаха, а само за да вършим нещо, тъй като на мачерата умирахме от скука, и още за това да бъдем с Микеле, единственият човек там горе, към когото бяхме привързани. И тъй, ние започнахме отново чудновато съществуване, за което аз ще си спомням, докато съм жива.