Алберто Моравия - Чочарка

Така времето минаваше бавно, слънцето се издигаше в небето и започваше толкова да жари, че понякога си разкопчавах елечето и се изтягах на тревата да се попека, като че се намирах на море. Микеле и Розета се връщаха от разходка чак за закуска, тогава похапвахме, седнали на тревата, малко хляб и сирене. Яла съм преди и след онези дни хубави неща, но този черен и твърд хляб, примесен с трици и царевично брашно, и онова овче сирене, твърдо като камък, ми се струват в спомена най-вкусното нещо, което някога съм яла. Може би апетитът, предизвикан от ходенето и от чистият планински въздух, ги правеше толкова вкусни, а може би и мисълта за опасността, която е рядка подправка, но истина беше, че ядях с особена сладост, сякаш за първи път в живота си разбирах какво означава да ядеш и да се храниш, да набираш сили, ядейки и хранейки се, и да чувствуваш, че храната е нещо хубаво и необходимо. Бих искала да добавя, че там горе в Сант Еуфемия за първи път, тъй да се каже, започнах да обръщам внимание на някои прости неща, които обикновено вършим, без да се замисляме, механично: така сънят, който никога преди това не бях чувствувала като апетит, чието задоволяване дава радост и ситост, чистотата на тялото, която тъкмо за това, че бе труднопостижима и дори невъзможна, ми се струваше нещо, което дава пътека радост, и изобщо всичко, което се отнасяше до нашето тяло, на което в града посвещаваме малко време и извършваме почти несъзнателно. Мисля, че ако там горе имаше мъж, който да ми хареса и да обичам, и любовта би ми давала друго усещане, по-дълбоко и по-силно. Изобщо, като че ли бях станала животно, защото, представям си, животните, като нямат други грижи освен тези за тялото си, сигурно изпитват същите усещания, които изпитвах аз тогава, принудена от обстоятелствата да не бъда нищо повече от една тяло, което се храни, спи и се мие, като се стреми да се чувствува колкото е възможно по-добре.

Слънцето бавно обхождаше небето и се спускаше към морето. Когато морето започваше да потъмнява и се зачервява от светлините на залеза, ние поемахме пътя надолу, но не вече по пътеката, а тичахме надолу по склона, без никаква пътека, плъзгахме се по тревата и камъните, препъвахме се по чакъла и през храсталака. Така пътят, който в зори вземахме за два часа, навръщане не ни отнемаше повече от половин час. Пристигахме точно за вечеря, опрашени, с полепени по дрехите си листа и бодили, и веднага отивахме в колибата да ядем. Лягахме си рано и в зори отново бивахме на крак.

Там горе, на платото, невинаги обаче всичко биваше тъй спокойно и далеч от войната. Не искам да разказвам за самолетите, които често минаваха над нас, поединично или на ескадрили, нито пък за експлозиите, които достигаха по-слаби откъм долината и означаваха, че ония нещастници, германците, продължаваха да вдигат във въздуха каналите на бонифицираните земи, разпръсквайки водата и маларията по цялата долина, а искам да кажа, че войната се чувствуваше чрез срещите, които ни се случваха от време на време там горе. И това, че този самотен превал се намираше на пътя на всички хора, които преминаваха през планините, за да избегнат долините, като в Рим и в Северна Италия, окупирани от германците, слизаха от Южна Италия, където се намираха англичаните. В повечето случаи минаващите оттам биваха предимно забегнали войници или бедни хорица, които искаха да се върнат в селата си, прокудени оттам от войната, или избягали пленници от някой концентрационен лагер. Една от тия срещи си спомням много добре. Един ден, тъкмо бяхме седнали да ядем както обикновено хляб и сирене, ненадейно зад една от ония скали се появиха двама мъже с тояги в такъв вид, че аз едва не ги взех за диваци. Бяха облечени в дрипи, но не това ме изплаши, защото горе дрипите бяха нещо съвсем естествено, а широките им рамена, каквито досега не бях виждала, и лицата им, съвсем различни от нашите, италианските, които ми направиха такова впечатление, че докато се приближаваха, не можех да помръдна от мястото си и останах така като скована от страх с хляба и сиренето в ръка. Микеле, който не се плашеше от нищо и от никого, може би не толкова от смелост, колкото от това, че към всекиго се отнасяше с доверие, се приближи до двамата мъже и започна да говори с мимики. И ние двете с Розета се окуражихме и се приближихме. Лицата на двамата жълти и плоски, без бради, с дълги, отвесни белези по гладката кожа, имаха гъсти черни коси и малки, дръпнати нагоре към слепоочията очи, смачкани носове и уста като на мъртъвци, с изпочукани и почернели зъби. Микеле ли каза, че били двама руски пленници, монголци, подобни на китайци, и според него избягали от някой германски концлагер, където били затворени. Аз не се насищах да гледам техните толкова широки рамене и си мислех, че е съвършено непредпазливо от наша страна да не се крием или избягаме, защото тези мъже бяха толкова силни, че ако биха се нахвърлили връз мен и Розета, сигурно нямаше да можем да се спасим. Но двамата монголци се държаха като добри хора, отговаряйки с мимики, и останаха при нас около час, или малко повече, колкото да си починат. Микеле им предложи хляб и сирене и те го изядоха, но прилично и ми се струва дори, че ни благодариха. Смееха се непрекъснато, клетите, може би защото взаимно не можехме да се разберем, като че със смеха си искаха да ни накарат да разберем, че нямат лоши намерения. Все с мимики Микеле им обясни пътя, по който трябваше да тръгнат, и така не след дълго те поеха сред скалите и отдалеч приличаха на две огромни маймуни, стъпващи на задните си крака, помагайки си с тояги, откършени от някое дърво.