Алберто Моравия - Чочарка

Така, през долината, ние се изкачихме до Сант Еуфемия, когато беше вече отдавна тъмно.

В един от ония януарски дни, в които вятърът продължаваше да духа и небето бе прозрачно и искрящо като кристал, като се събудихме с Розета, чухме далечен, равномерен шум, идващ някъде откъм дъното на хоризонта, откъм морето. Беше първият глух удар, който отекна като юмрук в небето, последва го малко след това по-силен и по-ясен, който сякаш бе ехо на първия.

Бух, бух, бух, следваха избухванията едно след друго, без да престанат нито за момент, и от техния глух и всяващ страх шум денят като че напук изглеждаше по-хубав, слънцето по-ярко, небето по-лазурно. Минаха два дни без този шум да престане дори нощем, и после една сутрин откъм гората пристигна една овчарче, което донесе малко напечатано листче, намерило го в един храст. Листчето представляваше малък вестник, напечатан от англичаните, но на немски език — за германците. Тъй като Микеле бе единственият, който знаеше малко немски, дадоха му го да го прочете и той, след като го прочете, ни обясни, че във вестничето пишело, че англичаните дебаркирали около Анцио, близо до Рим, че сега се водела голяма морска и сухопътна битка с кораби и оръдия, блиндирани коли и войници, че англичаните напредвали към Рим и както изглеждало, вече били достигнали до покрайнините на Велетри. При тази новина всички евакуирани започнаха да се прегръщат, да се поздравяват и радостно да се целуват. Същата нощ никой не си легна както обикновено рано, защото хората се събираха по къщите, коментираха дебаркирането и споделяха радостта си.

Но следващите дни не ни донесоха никаква друга новина. Глухата оръдейна стрелба наистина продължи да се чува откъм Терачина, но германците, както веднага разбрахме, не си отиваха. После, след няколко дни, пристигнаха първите точни сведения. Англичаните наистина дебаркирали, но германците в пълна бойна готовност хвърлили срещу тях не зная колко дивизии войски и след много боеве успели да ги задържат. Сега те се били закрепили по брега в много малко пространство с много оръдия като за стрелба по мишена и изобщо скоро щели да ги принудят да се върнат на корабите си, които били на брега, готови да ги приютят, в случай, че дебаркирането не успеело. След тази новина хората в Сант Еуфемия отново овесиха глави, евакуираните започнаха да говорят, че англичаните не знаели да воюват на сухо, понеже били моряци, докато германците били родени за сухопътна война. Разправяха, че англичаните нямало да могат да се справят с германците и последните сигурно щели да спечелят войната. Микеле съвсем престана да говори с евакуираните и както ми каза, правел го, за да не се дразни. Но нас двете съвсем спокойно ни убеждаваше, че било абсолютно невъзможно германците да победят и когато веднъж го попитах защо мисли така, той само отговори: «Германците са бити предварително.»

Искам да разкажа тук един малък случай, който показва как бяхме откъснати там горе от всякакви новини и как селяните, почти неграмотни, изопачаваха и малкото новини, които достигаха до нас. Тъй като нямахме никаква възможност да разберем нещо определено за дебаркирането в Анцио, Филипо и един друг евакуиран, търговец като него, решиха да платят на Париде, за да отиде през планината през катърските пътеки до едно твърде отдалечено село на Чочария, където знаеха, че има участъков лекар, който притежавал радио. Наистина Париде беше неграмотен човек, не знаеше ни да чете, ни да пише, но имаше уши и можеше да слуша радио като всички, а можеше да помоли лекаря да му обясни някои неща. Дадоха на Париде и малко пари, за да може, ако му се удаде случай, да купи нещо за ядене, като брашно, боб, мазнини и изобщо всичко, каквото може да намери. Париде впрегна магаренцето и една сутрин в зори пое на път.

Париде отсъствува три дни и един следобед се върна. Щом го забелязаха, че се показва, дърпайки за юлара магаренцето си, всички се завтекоха насреща му и естествено пръв между всички Филипо и приятелят му търговецът, които му бяха дали пари, за да слуша радио. Париде каза, че не намерил никаква храна, защото навсякъде имало глад и недоимък както в Сант Еуфемия, дори и по-голям. После се упъти към колибата си, последван от цял върволяк хора. Там седна на една пейка, а наоколо му се наредиха семейството му, Микеле, Филипо и още други, а една част от хората застанаха навън, защото нямаше място за всички, но и те искаха да разберат какво е чул Париде по радиото.