Алберто Моравия - Чочарка

Като слязохме до колибите под онази голяма скала във формата на кръгъл козунак, видяхме черната паст на огромна пещера. Една от ония жени ни каза, че там живеели евакуирани. Попитах я дали имат да ни продадат нещо за ядене, но тя поклати мрачно глава в знак на отказ и с неохота добави, че може би евакуираните биха могли да ни продадат нещо. Отговорът й ми се видя твърде чуден, защото обикновено евакуираните купуват, а не продават. Но въпреки това ние се отправихме към пещерата ако не за друго, то поне да разпитаме, тъй като от онези диви и недоверчиви овчарски жени не беше възможно да изтръгнеш дори и дума. Докато се приближавахме до пещерата, земята беше осеяна с множество малки и големи кости, размесени с чакъл, без съмнение остатъци от изядени кози и овце от ония евакуирани. Но освен кокалите по земята имаше и много мръсотия, празни ръждясали сарделени и консервени кутии, дрипи, стари обуща, хартии. Като че се намирахме в едно от онези незастроени места в Рим, където изхвърлят всички боклуци от околните къщи. Тук-таме по тревата се виждаха черни изгорели кръгове с купчини сива пепел и загаснали главни. Входът на пещерата беше много голям и целият наоколо мръсен и опушен. На пирони, забити в камъка, висяха тенджери, черпаци, дрипи и дори четвъртинка скоро заклана коза, която още кървеше по земята. Като надникнахме в пещерата, казвам истината, останах изненадана. Високата дълбока пещера с почернял от дим свод и тъмно дъно, на което краят не се виждаше, приличаше на огромно спално помещение, защото от единия до другия му край бяха наредени като в болница или казарма едно до друго легла и постели. Ужасен смрад ни удари в носовете, смрад като в приютите за бедни. Още от пръв поглед ми направи впечатление безпорядъкът на леглата. Чаршафите бяха разхвърляни и ужасяваха с мръсотията си. Евакуирани имаше много, кой, седнал на края на едно легло, си чешеше главата или бездействуваше, кой се беше излегнал на леглото, увит в завивките си, кой разхождаше нагоре-надолу в малко свободно пространство. Група мъже, седнали на две легла около малка маса, играеха на карти, подобно на нашите в Сант Еуфемия, с шапки на глави и наметнати палта. На друга постеля видях полугола жена да кърми бебе, по-нататък, три-четири дечица, свити накуп едно до друго на едно легло, съвсем неподвижни, като мъртви, може би спяха. Дъното на пещерата, както казах, беше в мрак, но успях да забележа натрупани на купчина мебели и вещи, които тия нещастници бяха успели да спасят при бягството от домовете си.

До входа на пещерата видях нещо необикновено: един олтар, направен от амбалажни каси и покрит с хубава везана покривка. Върху покривката имаше кръст и две сребърни вази, в които по липса на цветя бяха сложени дъбови клонки с листа. Под кръста по някакъв странен начин вместо изображения на светии или други верски предмети бяха окачени много часовници, може би цяла дузина, подредени по големина. Това бяха стари, джобни, повечето от бял метал часовници, но имаше няколко, които изглеждаха златни. До олтара на едно столче видях свещеника. Казвам свещеник, защото го познах по голия кръг на главата. Ако се съдеше по останалата част на облеклото му, човек трудно би могъл да разбере, че е свещеник. Беше около петдесетгодишен мъж със слабо, сериозно мургаво лице. Нямаше расо, беше облечен в бели дрехи, бяло елече, бял пояс, бели панталони или по-скоро шалвари, черни чорапи и черни обуща. Изобщо не можех да разбера защо си беше свалил расото и останал по дрехите, които носеше под него. Стоеше неподвижен, с наведена глава, със скръстени в скута ръце и бързо мърдаше устните си, като че се молеше. Като доближих, повдигна очи към мен и тогава успях да видя, че те бяха опулени и в същото време лишени от поглед.

Прошепнах на Розета:

— Този тук е луд — но без да се учудвам, защото от дълго време вече бях престанала да се учудвам на каквото и да било. А той през това време ме загледа втренчено, в погледа му бавно се появи любопитство като у човек, който мъчно разпознава някого. После изведнъж стана, грабна ме за ръка и извика:

— Браво, най-сетне дойде… хайде, навий ми тези часовници.

Обърнах се объркана към пещерата, още повече, че той стискаше ръката ми със страшна сила, както стискат ноктите на соколите или на ястребите. Един от евакуираните, който играеше на карти, проследил вероятно с края на окото си сцената, ми извика, без да се обръща:

— Задоволи желанието му, навий часовниците… на този нещастник бомбите разрушили църквата и къщата и той обезумял, като избягал с тия свои часовници… но той е безобиден, никому не прави зло… бъди спокойна.