Алберто Моравия - Чочарка

— Ако искате… бих могъл да ви продам едно агънце… хубаво, тлъсто… за Великден… има до шест кила… ще ви го дам на добра цена.

Аз размислих, че Великден наистина наближава и трябваше да има агънце, и го запитах за цената. Отново подскочих. Със същите пари бихме могли да купим агнето и овцата, която го е родила.

Тогава Микеле се обърна изведнъж към евангелиста:

— Знаете ли какво сте вие, евангелистите? Вие сте изгладнители!

— Успокой се, братко, Евангелието иска хората да се обичат помежду си.

Накрая, загубила всякаква надежда, аз му заявих, че ще купя само една питка сирене, но той трябва да понамали цената.

Знаете ли какво ми отговори:

— По-евтино ли? Това е най-ниската цена, на която мога да ви го дам. Но по-добре ще е да не го вземеш, сестро, защото, ако го купиш по цената, която ти искам, после ще ми се сърдиш, а ако ти го продам на цената, която даваш, аз ще ти се сърдя. А Евангелието иска хората да се обичат помежду си. Не го взимайте, тогава ще продължим да се обичаме.

Не обърнах внимание на този съвет и се пазарих дълго време, но той остана непоклатим. Нямах начин да го убедя и когато го притиснах, както се казва, до стената, доказвайки му, че е просто крадец, той говореше, както казва Евангелието: «Не се оставяй да те завладее гневът, сестро… гневът е голям грях!»

Накрая заплатих цената, която ми поиска, като успях да го убедя да добави една шепа извара, която изядохме веднага с малко хляб. После си тръгнахме, а той ни изпрати до вратата с думите: «Бог с вас», макар че се разделихме с него съвсем студено. В себе си аз помислих: «А вас да ви вземе дяволът и да ви завлече в ада!»

Това наше пътуване ни донесе само питката сирене, а като си помисли човек, че изминахме толкова много път за него и скъсахме по един чифт чочи… Но както става при подобни случаи, няколко дни след това дойде отплатата, без усилие, сякаш че изпратена от самото провидение. Гробарят, който обикаляше с черния си кон, за да търси храна, ни продаде на добра цена малко боб. Купил го от някакви интегрирани югославци, които в деня на примирието избягали от остров Понца в една долина, близка до нашата, и сега, от страх да не ги заловят германците, бягали без посока и не били в състояние да отнесат със себе си продуктите, които имали. Гробарят, русокос младеж, слаб и изтощен, ни донесе и някои и друга вест за войната, която научил от интегрираните. Каза, че в някакъв град, наречен Сталинград, който се намирал в Русия, германците претърпели страшно поражение, че русите пленили една цяла армия заедно с генералите и че Хитлер, обезкуражен, заповядал отстъпление. Каза, че било вече въпрос на дни, или най-много на седмици, войната да свърши.

Тези новини зарадваха много евакуираните, но не и селяните. По-голяма част от мъжете в Сант Еуфемия бяха на война и в момента се намираха в Сталинград; в началото се били обадили оттам и сега жените и близките им се страхуваха за техния живот. И с право, защото впоследствие се узна, че нито един от тях не останал жив.

През целия месец март, докато дните ставаха по-големи, планината бавно започна да се раззеленява и въздухът да става по-мек. Продължи и бомбардировката над Анцио, от една страна, и на Касино, от друга. Понеже се намирахме приблизително по средата между Анцио и Касино, през деня и нощта до нас долиташе непрестанният оръдеен грохот. И двете страни стреляха без прекъсване, сякаш се надпреварваха. «Бум, бум» — гърмеше оръдието на Анцио и най-напред чувахме експлозията на изстрелването, а после взрива. «Бум, бум» — отговаряше оръдието на Касино от другата страна. Небето приличаше на огромен барабан, по който оръдейните снаряди удряха с оглушителен шум. Този страшен и глух грохот в ония прекрасни дни будеше особено потискащо чувство и ни се струваше, сякаш войната беше станала част от самата природа, сякаш този грохот бе свързан, бе примесен със светлината на слънцето, сякаш самата пролет беше заразена от война, както бяха болни и хората от нея. Въобще грохотът на оръдията навлезе дълбоко в живота ни, както бяха навлезли гладът, опасностите и дрипите, и то до такава степен, че ни се струваше вече нещо съвсем нормално, към което бяхме привикнали толкова, че ако някой ден всичко това би спряло, както действително спря, ние бихме останали учудени. С това искам да кажа, че човек привиква с всичко, дори с войната, и именно този навик е, който ни промени, а не изключителните събития, които стават по време на война. Защото този навик означава именно, че ние започвахме да приемаме като естествено нещо, което ни се случва, и не роптаем.