Алберто Моравия - Чочарка

Ние всички, включително и адвокатът и майка му, останахме поразени. Това бяха дни на глад, навсякъде липсваше храна, а той намерил начин да изпрати в Германия не само магаренцето, а и да го храни с мляко, което можеше да остане тук за храна на нашите, италиански деца, на които толкова много липсваше. Къде беше обичта му към Италия и италианците, щом не си даваше сметка за такова ясно и просто нещо? Но аз помислих, че не е извършил това от злоба и вероятно това беше най-добрият германец, когото бях срещала тогава. Беше постъпил тъй именно защото беше германец, а германците са особени хора, имат много качества, но всички са на една страна, а от другата — нищо, също като някои дървета, които растат до зид и чиито клони се развиват само от едната страна, обратната на зида.

Тъй като липсваше храна, Микеле се стараеше да ни помогне, било открито, като ни носеше част от закуската или от вечерята си пред очите на своите близки, било скрито, като направо крадеше от баща си. Един ден например, като дойде, аз му показах хляба, който ни беше останал, едно съвсем малко парче от царевично брашно. Той заяви, че отсега нататък ще ни донася хляб, като взема от сандъка, където майка му държала техния. И така всеки ден ни донасяше по някоя филия бал хляб, омесен от брашно без примес с трици и царевица, такъв, какъвто никой в Сант Еуфемия не ядеше, въпреки че Филипо през това време се оплакваше на всяка дума, че той и семейството му гладували. Веднъж, не зная поради какви причини, вместо обикновените три-четири филии Микеле ни донесе няколко цели хлебчета. Същата сутрин майка му месила и пекла и той предполагал, че никой не ще забележи липсата. Но те разбраха и Филипо завика, че някой го ограбил, без да споменава какво, защото иначе щеше сам да се разобличи, защото дотогава непрекъснато твърдеше, че отдавна бил свършил брашното. Той се отнесе дори до полицая, като го накара да премери височината и ширината на прозореца, да направи оглед на земята, за да види дали няма да намери следи. Накрая разбра, че от данните не може да обвини никого, освен някое дете, което той считаше, че било подпомогнато на друг, по-голям от него. Изобщо си втълпил, че едно дете на име Мариолино, син на беден евакуиран, е извършило кражбата, подпомогнато от баща си. Всичко това щеше да се оправи, ако Филипо не разтръби съмненията си на жена си и дъщеря си. За тези жени тези негови съмнения се превърнаха в истинско обвинение. Най-напред те престанах да поздравяват евакуирания и жена му, когато минаваха покрай тях, като не ги поглеждаха, след това започнаха все по-често да им подхвърлят:

— Вкусен ли беше хлябът? — Или: — Внимавайте, на Мариолино би могъл да се пречупи вратът, като се катери по прозорците…

И накрая един ден ясно и категорично обидиха евакуирания:

— Вие сте семейство на крадци!

Стана ужасен, неописуем скандал, придружен с викове и крясъци до бога. Жената на евакуирания, една малка, болнава, изтощена женица, облечена цялата в дрипи, започна да повтаря високо:

— Карай, карай…

И аз не можах да разбера какво искаше да каже с тази дума, но жената на Филипо от своя страна й надума в очите, че те са крадци. Така едната продължаваше да повтаря: «Карай, карай», а другата да крещи, че били крадци и така продължиха доста време една срещу друга, обаче без да се докоснат, прилични на две побеснели кокошки. А през това време ние двете с Розета, скрити в стаичката си, гузни, ядяхме от хляба на Филипо на тъмно, за да не бие на очи, по залък при всеки крясък на жените. Не мога да отрека, че този откраднат хляб ми беше по-вкусен, може би именно защото беше краден и защото бяхме принудени да го ядем скрито. Но от този ден Микеле започна пак да реже по филии ту от един, ту от друг хляб, за да не се усъмни семейството му. И наистина подобни сцени вече не се повториха.

Мина месец април със своите цветя и с болка в стомасите и настъпи май. Стана топло и сега освен глада и отчаянието започнаха да ни измъчват мухите и осите. В нашата стаичка се събираха толкова много, че, така да се каже, ние по цял ден се занимавахме да ги пъдим и вечер, когато си лягахме, те се укротяваха по въженцата, на които простирахме дрехите си, и биваха толкова много, че и връвчиците почерняваха от тях. А осите пък имаха гнезда под покрива и влизаха и излизаха от стаичката на цели орляци. Тях не смеехме да докоснем, защото много жилеха. Може би от слабост, а вероятно и от горещината започнахме да се потим много. Сега вече, тъй като нямахме възможност да се мием и преобличаме, забелязахме, че сме заприличали на ония просякини, които се срещат пред вратите на манастирите, на които не личи нито възрастта, нито полът. Малкото ни дрехи се изпокъсаха и започнаха да миришат, чочите ни (отдавна вече нямахме обуща) също будеха съжаление, окърпени криво-ляво от Париде с парчета от стар автомобилен брезент. А стаичката ни, която през зимата се оказа все пак едно убежище, сега беше по-лоша от затвор поради мухите, осите и горещината. Кротката и търпелива Розета страдаше от това положение повече от мен, защото все пак аз съм родена селянка, а тя се бе родила в града. Един ден ми каза: