Алберто Моравия - Чочарка

— Войната се превърна във война на машини — заключи той — и войниците са едва нещо повече от механици.

И така тази битка, която не се виждаше продължи ден-два. После една заран оръдието като че ли направи скок в пространството и стрелбата му се чу толкова близко, че от грохота стените на нашата стаичка започнаха да се тресат. «Бум, бум, бум» — сякаш се стреляше зад ъгъла на планината. Скочих бързо и се втурнах навън почти с предчувствието, че ще видя трупове и ръкопашен бой, за какъвто говорих. Но не: денят искреше прекрасен, ясен и слънчев, с единствената разлика, че на хоризонта в края на полето, зад планините, които го обграждаха, се виждаха многобройни тънкочервени мълнии, които изведнъж се появяваха в небето, подобно на рани, и после се стопяваха, сякаш минавайки отвъд лазура. Това били, както ми обясниха, снарядите на оръдията, чиито траектории поради някакво мигновенно състояние на въздуха можели да се видят с просто око. Приличаха на разрези с бръснач в небето, от които за миг бликваше кръв и след това веднага спираше. Най-напред виждахме разреза, след него достигаше до нас грохотът на изстрелването и веднага след него, почти над главите ни, виене и едновременно ужасна експлозия, която разтърсваше въздуха като празна стая. Изобщо стреляха над нас и целеха някого или нещо, което се намираше зад гърба ни. Това означавало, обясни Микеле, че битката вече се измествала на север и че долината на Фонди била вече освободена. Запитах къде са отишли германците и той отвърна, че по всяка вероятност са избягали в Рим и че битката за пробиване на фронта била приключила, че тези оръдия били именно отстъплението на германците. Изобщо никакви ръкопашни схватки, атаки на щик, убити и ранени.

Но същата нощ забелязахме, че небето откъм Ирти просветлява и от време на време става червено като от ненадеен огън. Мълниите на оръдейните траектории продължаваха да шарят, подобно на ракети сред черното небе, осеяно със звезди, само че техните следи бяха много тънки, без нежното разцъфване, което е присъщо на ракетите, а и грохотът им беше различен: по-глух, по-дълбок, по-заплашителен, не беше веселият трясък на ракети. Погледахме известно време небето и после, пребити от умора, си легнахме. Спахме криво-ляво, защото беше горещо и Розета непрекъснато бълнуваше. Сутринта много рано се събудихме от един оглушителен, съвсем близък трясък. Скочихме от леглото и разбрахме, че този път се стреля точно срещу нас. Тогава аз за първи път разбрах, че оръдията са по-опасни от самолетите. Тях поне ги виждаш и можеш да изтичаш веднага, за да се скриеш някъде, или поне е утешително, че ги виждаш накъде се насочват, докато оръдията не ги виждаш, поставени са там, някъде зад хоризонта, а те, така да се каже, те търсят и ти не знаеш къде да се скриеш, защото оръдието може да те следи навсякъде, като насочен пръст. Както вече казах, трясъкът беше много близък и наистина дойдоха да ни кажат, че един оръдеен снаряд е избухнал недалеч от къщата на Филипо. Микеле дойде тичешком и ни заяви радостно, че вече било въпрос на часове, но аз му отвърнах, че да се умре, може да е въпрос на секунди, на което той повдигна рамене и отговори, че отсега нататък трябвало да се считаме за безсмъртни. Като в отговор на думите му изведнъж точно над главите ни долетя нова страхотна експлозия. Разтресоха се стените и подът, от тавана падаха мазилка и прах и само за миг въздухът се замъгли толкова, та помислихме, че гранатата е паднала върху къщичката ни. Втурнахме се навън и видяхме, че тя беше експлодирала не много далеч на мачерата, голяма част от която бе разрушена и имаше огромна дупка, пълна с прясно изкопана земя и изтръгнати треви. Микеле, не казвам, че се уплаши, но разбра, че не грешех, като казвах, че да се умре, не са нужни повече от няколко секунди, и ни каза да го последваме; той знаел къде да отидем, трябвало, каза да застанем в един «мъртъв ъгъл». Изтичахме надлъж по мачерата от другата й страна и се приютихме в една колиба, плетена от клони, която служеше за подслон на добитъка и се намираше под една издатина на скалата.

— Ето тук е мъртвия ъгъл — каза Микеле, доволен да ни покаже военните си познания, — можем да поседнем на тревата… шрапнелите не ще достигнат никога дотук.

А то какъв ти мъртъв ъгъл!

Едва изрекъл това, и последва нова, много по-силна експлозия, която ни преобърна в праха, и сред дима видяхме как хижата се накланя почти на една страна и остана така, приличаше на ония къщички, които децата строят от карти за игра и които никога не стоят прави. Този път Микеле не настоя на своя мъртъв ъгъл. Беше ни накарал да залегнем и без да се изправя, извика: