Алберто Моравия - Чочарка

— Последвайте ме до пещерата… да отидем в пещерата… но не ставайте… пълзете като мен.

Пещерата, за която ставаше дума, се намираше точно зад колибата и беше малка, с нисък отвор, селяните я бяха приспособили за курник. И тъй, пълзейки по земята зад него, ние влязохме в нея между, изплашените кудкудякащи кокошки, които се разбягаха към дъното й. Пещерата беше твърде ниска, за да може човек да стои прав в нея, и ние повече от час стояхме така, излегнати един до друг върху курешките, като се поуспокоиха, започнаха да се разхождат отгоре ни и да кълват сред косите ни. През това време слушахме как около нас взривовете избухват нагъсто един след друг и аз казах на Микеле:

— Слава богу, че тук било мъртъв ъгъл.

Накрая се чуха още няколко по-редки експлозии и всичко свърши освен далечната стрелба на оръдието, което, тъй да се каже, ни прескачаше и биеше някоя местност зад Сант Еуфемия. Тогава Микеле каза, че снарядите, които бяха ударили колибата, изглежда, не били изстреляни от англичаните, а от германците. Те били от планински оръдия с крива траектория и сега вече сме можели спокойно да излезем, защото немците нямало повече да стрелят, а англичаните не стреляли срещу нас. Тъй и направихме: пълзейки, както бяхме влезли, излязохме от пещерата, след което се върнахме вкъщи.

Беше вече един часът и затова решихме да хапнем нещо, малко хляб и сирене. Но тъкмо се хранехме, ето ме дотича синът на Париде и задъхан ни съобщи, че горе при нас пристигнали група германци. Отначало не можехме да разберем какво ни каза, защото мислехме, че след толкова много стрелби горе трябваше да пристигнат вече англичаните, а не германците. Аз дори го поправих настоятелно, считайки, че детето е сбъркало и разбрало погрешно:

— Искаш да кажеш — англичани.

— Не, германци.

— Но германците избягаха.

— Аз пък ти казвам, че пристигнаха германци.

Появи се Париде, който обясни загадката: действително дошла група германци бегълци и сега седели на сянка в сеното и никой не разбирал какво говорят.

— Ех, че какво ни интересуват нас германците — казах аз на Микеле, — ние чакаме англичаните, а не германците… да ги оставим да се пекат на собствения си огън.

Но Микеле за съжаление не ме послуша. При разказа на Париде очите му пламнаха, трябва да се предполага, че едновременно ги мразеше, но и го привличаха. Ясно беше, че го възбуждаше и радваше мисълта да ги види бегълци, разбити, след като толкова пъти ги бе срещал надменни и победители, и подкани Париде:

— Хайде да идем да видим тия германци.

Той тръгна и аз и Розета го последвахме.

Намерихме ги, както каза Париде, на сянка под плевника. Бяха петима и аз в живота си никога не съм виждала по-убити и по-изтощени хора от тях. Бяха налягали на сеното един насам, друг натам, с разкрачени крака и разперени ръце, като умрели. Трима от тях спяха, или изглеждаше, че спят, защото очите им бяха затворени, един, легнал по гръб, гледаше небето, до него петият, също по гръб, си беше направил нещо като възглавничка от слама и гледаше право пред себе си. Забелязах най-вече последния — беше почти албинос, с розовопрозрачна кожа, със сини очи, обкръжени от почти бели клепки, с гладки и лъскави съвсем светлоруси коси. Страните му бяха посивели от прах и набраздени като от сълзи, които са се стичали върху праха и са изсъхнали; ноздрите — почернели от пръст и от не зная каква мръсотия, устните напукани, очите зачервени и под тях две черни резки като драскотини от нокти.

Известно е, че на германците униформите винаги са в ред, чисти и изгладени, като че току-що извадени от нафталин. Но униформите на тези петима войници бяха раздърпани, разкопчани, изглеждаха да са си изменили дори цвета, като че бяха залети от вълна прах и черен дим. Мнозина селяни и евакуирани ги бяха заобиколили на разстояние и ги гледаха мълчаливо, както се наблюдава неприятно зрелище, а германците мълчаха и не помръдваха. Тогава Микеле се доближи и попита откъде идват. Той зададе въпроса на немски, но албиносът, без да мръдва, сякаш главата му бе закована с пирон за купчината слама, служеща му за възглавница, отговори тихо:

— Можете да говорите на италиански… знам езика.

Тогава Микеле повтори въпроса си на италиански и другият отговори, че идвали от фронта. Микеле запита какво се е случило. Албиносът, без да мръдне, като че бе парализиран, отронвайки бавно една по една думите, с глух, заплашителен и изтощен глас каза, че били артилеристи, че в продължение на две денонощия били подложени на страшна въздушна бомбардировка, че не само оръдията, но и земята, на която били монтирани, хвръкнали във въздуха и че накрая, след като видели да загиват голяма част от другарите им, трябвало да се преместят и избягат.