Алберто Моравия - Чочарка

Възпротивих се:

— Но Северино не постъпи така от интерес, а заради семейството си.

Микеле започна да се смее с неприятен глас:

— Семейството… голямото оправдание за всички подлости, които се вършат в нашата страна. Е, добре тогава, толкова по-зле за семейството му!

Тъй като разказвам за Микеле, нека отбележа, че той имаше особен характер. Два дни след изчезването на Северино, говорейки с Микеле за едно и друго, дойдохме на дума, че през зимата, когато се стъмва рано, не знаем какво да правим.

Тогава той заяви, че ако желаем, с удоволствие би ни чел нещо на глас. Приехме със задоволство, въпреки че нямахме навик да четем, както, струва ми се, съм дала вече да се разбере. Но в онова състояние, в което бяхме, дори книгите можеха да ни развлекат от мрачните ни мисли. Нещо повече: като считах, че той има намерение да ни прочете някой роман, спомням си, че му казах:

— Каква книга ще бъде? Някоя любовна история навярно.

Усмихвайки се, той отговори:

— Отгатна, ще ви прочета една любовна история.

Така решихме Микеле да ни чете на глас в колибата след вечеря през онзи час, когато не знаехме какво да правим. Не зная защо, но може би защото Микеле разкри една част от характера си, която не познавах, тази сцена ми се е врязала ясно в паметта. И аз отново виждам как ние двете, заедно със семейството на Париде, стоим около полузагасналия огън на пънове и пейки с една малка маслена лампа, окачена зад него, почти в мрак. Колибата тогава беше съвсем тъмна, от сухите съчки на сламения таван висяха парцали сажди, които бяха толкова леки, че трептяха при всеки дъх. В дъното на колибата, почти потънала в мрак, стоеше майката на Париде, приличаща на вещица на Беневенто, толкова беше стара и набръчкана, и през цялото време предеше с хурка и вретено. Розета и аз бяхме доволни от четенето на Микеле, но семейството на Париде и самият той не много, защото, след като бяха работили усилено през целия ден, вечерта бяха капнали за сън и обикновено веднага отиваха да спят. Нещо повече — децата не издържаха, те вече спяха, сгушени до майките си.

Като извади една книжка от джоба си, Микеле каза, преди да започне да чете:

— Чезира искаше някаква любовна история и аз ще ви прочета една такава.

Една от жените, повече от внимание, отколкото от любопитство, запита дали случката е действителна или измислена и той отговори, че вероятно е измислена, но била като истинска.

Междувременно той беше отворил книжката и си оправяше очилата. Накрая ни заяви, че ще ни прочете някой епизоди от живота на Христа от Евангелието.

Всички останахме разочаровани, защото бяхме очаквали истински роман и защото всичко, което се отнася до вярата изобщо, винаги е малко скучно, може би защото верските си убедености ние обикновено вършим повече от задължение, отколкото от удоволствие. Ставайки изразител на общото мнение, Париде каза, че на всички ни е известен животът на Христа и затова четенето не би ни открило нещо ново. Розета не каза нищо, но по-късно, когато се прибрахме в стаичката си, тя забеляза:

— Ако той не вярва в Христа, защо се занимава с него?

Розета каза това малко раздразнена, но не с враждебност в гласа, защото Микеле й беше симпатичен, въпреки че и тя като всички хора там горе не го разбираше истински.

В отговор на Париде Микеле се задоволи да каже, като се усмихна:

— Ти напълно ли си сигурен? — след което съобщи, че ще прочете притчата за Лазар, като добави: — Спомняте ли си я?

Ние всички бяхме слушали да се разказва за тоя Лазар, но въпросът на Микеле ни накара да усетим, че не знаем точно кой е бил и какво е вършил. Може би Розета знаеше, но и този път не проговори.

— Виждате ли? — каза със спокоен и самоуверен тон Микеле. — Казахте, че познавате живота на Христос, а не знаете дори кой е Лазар… нещо повече, този епизод, както и много други, са изобразени в църквите, пък дори и в църквата на Фонди.

Считайки, че в тези думи на Микеле има упрек, който се отнася до него, Париде каза:

— А ти знаеш ли, че за да отиде човек на църква долу, в равнината, трябва да загуби цял ден?… Ние трябва да работим и не можем да губим времето си, па било то, за да отидем на църква.

Микеле не отвърна нищо и продължи да чете.

Уверена съм, че на всеки, който прочете тези мои спомени, му е известна притчата за Лазар и аз няма да я предавам, още повече, че Микеле я прочете, без да добави никакви пояснения към нея. Що се отнася до ония, които не я знаят, то те могат да я прочетат от Евангелието. Само ще отбележа, че колкото по-нататък четеше Микеле, толкова повече лицата на заобикалящите го селяни изразяваха ако не скука, то поне безразличие и разочарование. Те очевидно бяха очаквали да чуят някоя хубава любовна история, а Микеле им четеше историята на едно чудо, на което те, доколкото разбирах, не вярваха, както всъщност и самият Микеле не вярваше. Разликата обаче между Микеле и тях бе тази, че докато те скучаеха, и то толкова, че две от жените започнаха да си бъбрят помежду си, като се смееха тихо, а третата се прозяваше непрекъснато, а и самият Париде, който от всички изглеждаше, че най-много внимава, беше се прегърнал на две напред и стоеше със съвършено безчувствен израз на лицето — разликата, казвам, беше тази, че Микеле, колкото повече четеше, толкова повече се вълнуваше от това чудо, в което не вярваше. А когато достигна до изречението: «… и Христос каза: „Аз съм възкресението и животът“», Микеле прекъсна за миг и всички видяхме, че замълча, защото плачеше и не можеше да продължи. Разбрах, че плаче от онова, което беше прочел, което, както по-късно разбрахме, той по своеобразен начин отнасял до нашето настоящо положение.