Алберто Моравия - Чочарка

— Ти, Микеле, наистина не си като другите младежи на твоята възраст.

Той се намръщи и запита:

— Защо?

— Пред очите ти попадна гола една красива девойка, каквато е Розета, а ти си мислеше за русите, за германците и за войната и дори не я видя.

Той се докачи и почти ядоса:

— Що за глупости? Учудва ме, че ти, нейната майка, говориш такива неща.

Тогава му казах:

— Не знаеш ли, Микеле, че и хлебарката е хубава за своята майка? И после, защо се сърдиш, да не съм те викала да дойдеш рано-рано и да влизаш, без да чукаш? След като влезе обаче, може би щях да се разсърдя, ако бе погледнал Розета настойчиво, но дълбоко в душата ми това все пак щеше да ми е приятно, защото аз съм й майка. Но нищо от това не се случи. Ти дори не я видя.

Микеле се усмихна пресилено и каза:

— За мен тия неща не съществуват.

И този бе първият и последният път, когато говорих с него за тези неща.

След посещението на Тонто и неговите заплашителни предсказания за «прочистване» започнаха дъждове. През целия октомври времето се беше задържало прекрасно, с ведро небе и чист, кристален въздух, без ветрове. През цялото това време, в безкрайно дългите дни, които преминавахме горе в планината, ние имахме поне възможност да се развличаме с екскурзии или поне да стоим на открито и да се любуваме на пейзажа на Фонди. Но една сутрин въздухът ненадейно се промени. Когато станахме от сън, усетихме, че е душно, над сивото море висяха мъгли и черни тежки облаци като над тенджера с кипяща вода. Не беше преминала още сутринта, когато тези облаци покриха цялото небе, понесени от лек и влажен вятър, духащ също откъм морето. Евакуираните от тия краища, които познаваха климата тук, казваха, че тези облаци означавали дъжд, който щял да трае, докато вятърът откъм морето не бъде заменен от този, който духа откъм планините. Тъй и стана. Към обяд закапаха първите едри капки. Ние се свряхме вкъщи в очакване дъжда да спре. А то, какво ти! Валя през целия ден и през цялата нощ, а на следния ден морето изглеждаше по-мрачно от всеки друг път, небето тегнеше от облаци, които се извисяваха от долината нагоре и носеха нови пристъпи на влажен въздух и други дъждовни облаци. След кратко спиране отново заваля и оттогава не бих могла да кажа колко дни валя безспирно, може би в продължение на повече от месец — ден и нощ.

На онзи, който живее в града, дъждът не пречи. Ако излезе, той се движи по тротоар или по асфалт, носи чадър, а ако стои вкъщи, ходи по дървени или мраморни подове. Но горе в Сант Еуфемия, на мачерата сред хижите и къщурките, дъждът представляваше истинско божие наказание. Двете с Розета през тези дни прекарвахме по цял ден затворени в нашата малко и тъмна стаичка с увиснал покрив, с отворена врата, защото нямахме прозорци, и наблюдавахме как дъждът вали и пред вратата образува влажна и димна завеса. Аз седях на леглото, а Розета на стола, взет под наем от Париде, и гледахме навън като оглупели, без да си говорим. Ако си продумвахме, то беше пак около дъжда и неудобствата, които създаваше. За излизане не можеше и да се мисли. Напущахме стаичката си само при крайна нужда, когато трябваше да съберем дърва или да се отдалечим от естествени нужди. И макар че съвсем не е прилично да се говори за това, трябва да кажа, че който не е водил такъв живот и живее в града, където всеки дом си има свой клозет, а понякога и баня, не може да знае какво значи да се живее в места, където няма клозети. Ние двете поне два или три пъти дневно трябваше да излизаме по мачерата и там, зад една купа сено, да си вдигаме полите и да клякаме също като животните. Тоалетна хартия естествено нямаше, нито пък вестници или нещо подобно. Така бяхме принудени да късаме листа от едно смокиново дърво, което растеше наблизо до къщичката, и да си служим с тях. Но когато заваля, всичко това стана извънредно много трудно и неприятно. Трябваше да ходим до нивите, затъвайки до глезените в кал, и под дъжда да си вдигаме полите, да чувствуваме студените, дразнещи капки как бият по голите ни задни части, след това да се избърсваме с мокри и разкиснати от дъжда листа. А това са неща, които не бих пожелала никому, дори и на най-върлия си враг. Ще добавя още, че дъждът ни дразнеше не само на открито, но и вътре, в къщурката. Тъй като нямаше под, пръстта се превърна буквално в кал, и то такава, че сутрин, за да слезем от леглото, бяхме принудени да скачаме като жаби по нарочно поставените от мен плочи, иначе рискувахме да нагазим в калта с крака и да се изкаляме. С една дума, дъждът проникваше навсякъде с неописуема влага. Каквото и да направехме, дори и най-малкото движение, откривахме, че сме се опръскали с кал, кал имаше по полите ни, по краката или не зная още где. По земята кал, а от небето дъжд. Париде и семейството му бяха свикнали на това и ни утешаваха, казвайки, че този дъжд бил нещо съвсем естествено, че бил нужен, че валял така всяка година и че нищо не ни оставало, освен да чакаме да спре. Но за нас двете това бе истинско мъчение, по-лошо от всяко друго, което бяхме изпитали дотогава.