Алберто Моравия - Чочарка

Но една от жените, която се отегчаваше и беше съвсем далеч от мисълта, че притчата за Лазар е могла да предизвика сълзи у Микеле, запита:

— Димът ли те дразни, Микеле?… Тук винаги има пушек… та нали сме в колиба.

За да изясня тази мисъл, необходимо е да припомня, както всъщност вече намекнах, че димът от мангала не излизаше през комин, какъвто въобще нямаше, а се процеждаше съвсем бавно през гъстите и сухи пръчки на покрива, и то след като дълго се задържаше в колибата. Затова често се случваше всички, които се намираха вътре, да плачат и с тях плачеха дори кучето и котката с котенцата си. Жената искаше да се извини пред Микеле заради пушека — така, от любезност, но той неочаквано избърса сълзите си и избухна:

— Какъв ти дим, каква ти колиба!.. Няма повече да ви чета, защото вие не разбирате нищо… безсмислено е да се мъчиш да обясняваш на човек, който никога не ще може да те разбере. Но помнете, всеки от вас е Лазар… и като ви четях историята му, говорех за всички вас… за теб, Париде, за теб, Луиза, за теб, Чезира, за теб, Розета, и дори за самия себе си, и за баща си, и за онзи разбойник Тонто, и за Северино с неговите платове, за бежанците, които са тук, за германците и фашистите там, долу в равнината, въобще за всички… Всички вие сте мъртви, всички сме мъртви и мислим, че живеем… Докато вярваме, че сме живи, защото притежаваме свои планове, свои страхове, свои сделчици, свои семейства, свои деца, ще бъдем мъртви… Единствено в деня, в който почувстваме, че сме мъртви, затрити, разложени, вмирисани и че още отдалече воним на трупове, само тогава ще започнем едва-едва да се пробуждаме за живота… Лека нощ!

Казвайки това, Микеле стана, като събори масленика. Светлината угасна и той излезе, затръшвайки врата на колибата. Останахме в тъмното, всички смълчани, в почуда. Най-после Париде пипнешком успя да намери лампата, след като я търси дълго време, и я запали отново. Никой нямаше желание да говори за това избухване на Микеле, само Париде с объркан и хитър вид на селянин, който вярва, че всичко знае, каза:

— На Микеле му е лесно да си приказва… той е господарски син, не е селянин.

Считам, че и жените мислеха същото: всичко това бяха господарски приказки, приказки на хора, които не копаят и не си припечелват хляба с пот на челото. Много скоро след това си пожелахме лека нощ и се разотидохме да спим.

На следния ден Микеле се престори, че не си спомня за случката, но вече не предложи да чете на глас.

Този случай с Микеле обаче още повече затвърди мнението, което имах вече за него, след като един ден той ни бе разкрил, че като дете искрено мечтаел да стане свещеник. В действителност, като разсъдих, въпреки всичките си изказвания против вярата той приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на обикновените хора като Филипо и другите евакуирани. Това избухване например, на което даде воля, когато разбра, че селяните не го разбират и не го слушат, а се отегчават, ако тук-таме се променяха думите му, би могло да излезе от устата на някой селски свещеник при проповед, след литургия, от амвона, като забележи, че енориашите му в църквата се разсейват и не го слушат. С други думи, това негово избухване беше избухване на свещеник, който гледа на всички останали като на грешници, които трябва да поучи и насочи по права път, а не на човек, който счита себе си подобен на другите хора.

За да ви обрисувам по-добре характера му, искам да ви разкажа друга една дребна случка, която потвърждава по-добре казаното от него. Споменах, че Микеле никога не говореше за жени и за любов и, изглежда, нямаше никакъв опит в това отношение. Това не толкова поради липса на възможности, колкото защото в това отношение той бе различен от младежите на неговата възраст.

Случката е следната.

Розета беше свикнала всяка сутрин, след като стане от леглото, да се съблича и да се мие гола. Или по-право аз излизах, пусках кофата в кладенеца, изваждах я пълна с вода и й я подавах. Половината от водата тя изсипваше върху косите си, после насапунисваше цялото си тяло и се заливаше с останалата вода. Тя беше много чиста и първото нещо, което поиска да купя от селяните, когато пристигнахме в Сант Еуфемия, бе домашен сапун. Така тя продължи да се мие и през цялата зима, дори в дните, когато горе ставаше много студено и когато сутрин водата в кладенеца биваше заледена и кофата почти подскачаше върху леда, преди да го счупи, а въжето прерязваше ръцете ми. В малкото случаи, в които реших и аз да направя като Розета, ледената вода едва не пресече дъха ми и аз трябваше да стоя с отворена уста цяла минута, полумъртва от студ, докато дойда на себе си. Така една сутрин Розета се беше измила по описания начин и стоеше изправена пред леглото на една дъска, за да не си изцапа краката, като се търкаше силно с кърпата за лице. А тялото й беше здраво и стройно и човек никога не можеше да си го представи, ако съдеше по лицето й, нежно и миловидно, с големи очи, въздълъг нос, месести, малко провиснали устни, така че приличаше малко нещо на овчица. Гърдите й не бяха големи, но добре развити и като на жена, която е вече раждала, издути и бели, сякаш бяха пълни с мляко, с тъмни и щръкнали нагоре зърна, като че ли търсеха устицата на бебе, родено от нея. Коремът обаче беше на истинска девица — гладък и стегнат, така че космите на краката й изскачаха напред, гъсти и къдрави като хубава възглавничка за игли. Отзад беше действително хубава, подобна на статуя от бял мрамор, от онези, които се срещат в градските градини в Рим. Раменете й бяха плътни и закръглени, гърбът дълъг и под него имаше дълбока вдлъбнатина като на млада кобила, която подчертаваше белия, кръгъл и мускулест задник, толкова чист и хубав като на малко дете, който би ти се поискало да целуваш. Винаги съм считала, че ако някой мъж види Розета гола, изправена, да си изтрива кръста с кърпата, като при всяко движение хубавите й, плътни и високи гърди се залюляваха леко, този мъж, казвам, би трябвало поне да се смути и изчерви или да пребледнее — според темперамента си. И дори умът му да е зает с друго, когато един мъж види неочаквано гола жена, всичките му мисли излитат от главата като врабци на клон при пушечен изстрел и в него остава само вълнението на самеца, намиращ се пред самката. И ето, случи се Микеле да дойде при нас една сутрин в момента, в който Розета тъкмо се изтриваше гола в един ъгъл на стаичката, след като се бе измила. Без да почука, той бутна вратата наполовина. Аз стоях на прага и можех да го предупредя, като му кажа: «Не влизай още, Розета се мие.» Но трябва да призная, че не ми се поиска да го спра да влезе тъй неочаквано, защото майката винаги се гордее със своята дъщеря, а в този момент моята майчина суетност бе по-силна от изненадата и дори от гласа на разума. Помислих си: «Той ще я види гола… нищо лошо от това, още повече, че не го върши нарочно… така ще види колко е хубава моята Розета.» С тази мисъл в главата си аз си замълчах. А той, измамен от мълчанието ми, отвори изцяло вратата и се намери точно срещу Розета, която напразно търсеше как да се закрие с кърпата за лице. Аз го наблюдавах. Видях как само за миг той се поколеба и изпита досада, че вижда Розета гола, после се обърна към мене и бързо ме помоли да го извиня, че бил дошъл толкова рано. Имал да ни съобщи много сериозна новина, узнал я от едно момче от Понтекорво, което обикаляло из планината да продава тютюн. Русите били предприели голяма офанзива срещу германците и последните се оттегляли по целия фронт. Добави след това, че имал работа и че щели сме да се видим по-късно и си отиде. Същия ден намерих начин да му говоря насаме и му казах усмихната: