Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Достатъчно, благодаря ти, Матиас! — пое Хулио. — Момчета, трябва да благодарим на самката, която днес ни поднесе втора прекрасна новина в рамките само на една седмица! Освен това вече знаем кога сателитът минава точно над нас и ще продължаваме да търсим контакт с него всеки път, когато атмосферните условия го позволяват! Въпрос на време е само да разберат за нашето съществуване, и ако горе има живи хора, а не само автоматизирани системи, помощта няма да закъснее, обещавам ви! А сега идва ред на третата добра новина — всичко това заслужава да се полее!

Думите му бяха заглушени от викове „Ура“. Хората му се прегръщаха помежду си, повтаряха си новините един на друг, сякаш за да се убедят, че са реални.

Хулио държеше строг контрол върху живота в бункера, в това число влизаше и консумацията на домашно приготвената им текила. Но сега имаха повод за празнуване и той реши да им отпусне малко юздата. Ясно беше, че на дисциплината и на йерархията, които беше установил още в самото начало, се дължеше тяхното оцеляване до момента, но момчетата имаха нужда да изпуснат парата. Беше им приготвил още един подарък за целта. Хулио бръкна в джоба на панталона си и постави върху масата за хранене вакуумиран прозрачен плик, който съдържаше някакъв бял прах:

— Чист колумбийски кокаин! Наследство от създателите на бункера! Последният от запасите! Виждате, че командирът ви не е чак толкова лош човек, нали?

Останалите се хвърлиха да го целуват и прегръщат, качиха го на ръце, започнаха да го подхвърлят към тавана и да скандират името му.

Веселбата им беше прекъсната от изпращяването на уоки-токито, с което Хулио никога не се разделяше.

— Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Повтарям: Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Извънредно положение. Повтарям: Извънредно положение. Край!

Хулио им направи знак да мълчат и натисна копчето за свръзка:

— Командирът слуша, край!

— Капитане, около загражденията се събира огромна група гризачи. Не мога да преценя колко са на брой, но числеността им надвишава всичко, което сме виждали досега! Толкова са много, че вече си ходят по гърбовете. Трупат се един върху друг! Котилото е на няколко нива и продължава да расте. Край!

— Всичко наред ли е с оградата? Край.

— Електрическата защита работи. Не съм я изключвал, откакто слязохте долу. Край.

— Нападението започна ли? Има ли вече трупове около оградата? Колко са първите жертви? Край.

— Не, интересното е, че не смеят да приближават, дори не изпращат ранените и слабите, както обикновено. Все едно знаят, че оградата е електрифицирана. Какви са вашите заповеди? Край!

— Ще се свържа с теб след малко. Дръж ситуацията под око и ако се случи нещо ново ме алармирай незабавно. Край!

— Слушам! — отвърна Алехандро Валеро и прекъсна връзката.

Усмивките по лицата им бяха помръкнали. От празничното настроение не беше останала и следа.

— Разрешавам по една линия за кураж и по едно канче текила на всеки! После обличаме костюмите и приготвяме огнепръскачките. Ще се редуваме да излизаме на две смени, знаете протокола. Чака ни доста работа, така че не губете време, а донесете канчетата. Плъховете може да започнат да налитат всеки момент.

В тъмната, гладка повърхност на Станцията изведнъж се появи светъл отвор. От него излетя сферично тяло с диаметър девет метра. Веднага след това отворът изчезна, сякаш никога не се беше появявал. Сферата тежеше малко над 4 тона и беше толкова наситено черна на цвят, че практически не се забелязваше сред заобикалящия я мрак на космическия вакуум. Освен ако наблюдателят не я наблюдаваше на фона на планетата, към която се насочваше сферичното тяло.

С наближаването към Земята кълбото намаляваше скоростта си и променяше траекторията. Започна да навлиза в най-високите нива на атмосферата под остър ъгъл. Формата му се видоизмени. Сега тялото приличаше на удължена капка. Цветът също се променяше — от наситено черно към тъмно червено, заради триенето с все по-плътните слоеве въздух. Нахлуването приключи, когато тялото разсече плътната облачна покривка с гръм и се озова под нея — точно над мястото за приземяване. Гравитационните двигатели поеха контрола. Капката отново прие формата на кълбо и бавно започна да се снишава.

Всички, с изключение на арестанта бяха облечени в защитните си костюми и се намираха при поста за наблюдение, където дежуреше Алехандро Валеро. Не бяха спуснали шлемовете си още, за да могат да разговарят помежду си. Алварез погледна през перископа и видя планината от плъхове, която ги заобикаляше отвсякъде. Мутантите действително се тълпяха един върху друг! Телата им закриваха гледката наоколо, нямаше как да прецени колко още има зад тях. Видимостта се затрудняваше допълнително заради спускащия се мрак. Бяха хиляди, стотици хиляди, може би дори милиони!