Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Между деветдесет и сто и двадесет, сър!

— На какво се дължи фактът, че самката, която убихме, носеше толкова малко в утробата си, според теб? Бъди кратък!

— Може би е комбинация от фактори, сър, като липсата на храна и лошите условия на живот в ядрената зима, но най-вероятно определяща е липсата на редовен достъп до слънчева светлина!

— Точно така! — Хулио плесна с ръце. — Липсата на редовен достъп до слънчева светлина! Понякога чакаме с месеци само за да зърнем парченце синьо небе между облаците. Не можем да разчитаме повече на слънчевата радиация, за да зареждаме наноботовете в телата си, но ние сме си добре тук, защото имаме електричество от бурите и се поддържаме в нашия солариум. Лукс, с който врагът ни не разполага.

Сред присъстващите настъпи оживление. Започнаха да шушукат помежду си. На лицата им се появиха усмивки. „Ето така изглежда надеждата!“ — помисли си Алварез, но трябваше да възстанови реда:

— Не съм приключил още!

Мъжете млъкнаха и отново впериха погледите си в него. Сега там се четеше не упрек, а одобрение! Заради смелостта му да НЕ задейства електрическата защита, както правеха обикновено, още щом зърнеха гризачи на хоризонта. Заради куража му да изчакат със стрелбата. Заради дързостта му да се приближи до все още живия мутант и не само да го довърши лично, но и да осъществи своите наблюдения. Заради откритието, което беше направил!

— Сега, на всички ви е ясно, че трябва да мине доста време преди нанобответе да спрат да действат поради липсата на енергия. Но, ние се крием тук вече 85 години! Тръгне ли процесът веднъж, тялото започва да изхвърля мъртвите наноботи, да чисти системата от тях. Нови няма откъде да се появят, ако самките не притежават вече такива, които да прехвърлят на новородените по време на кърменето. Какво значи това? — попита Хулио. И си отговори сам:

— Значи, че враговете ни ще изгубят огромна част от свръхспособностите си и ще деградират до най-обикновени лабораторни мутанти, каквито бяха в самото начало, преди да ги заразят с наноботовете. Значи, че радиацията и гладът ще стават все по-опасни за тях! Значи, че популацията им ще започне да намалява прогресивно — не само заради спада в раждаемостта, но и заради канибализма, който е основен източник на храна за гризачите след Унищожението. Значи, че продължителността на живота им също ще започне да се скъсява. Значи, че ще станат податливи към болести и, може би, дори, към някои отрови! Значи, че ядрената зима е в състояние да ги довърши сама, без повече никога да ни се налага да воюваме с тях! Представяте ли си как ще се зарадват онези от Станциите, когато научат това? Може би те също имат какво да добавят към уравнението, за да изчистим планетата веднъж и завинаги от гнусната твар!

— Сър, разрешете да доложа! — обади се Гуилермо.

— Разрешавам! — отвърна командирът.

— Но ние дори не знаем дали Станциите все още са обитаеми! Може пък оцелелите да са се пренесли да живеят на друга планета. Или да са измрели, избивайки се помежду си. Все пак, преди 85 години горе се качиха не само хората, но и конфликтите, които ги разделяха. Не сме имали доказателства за живот на Станциите досега.

— Отлично наблюдение! — зарадва се Алварез. — Матиас Бернехо, ако обичаш, разясни на нашия приятел тук и на всички останали за твоето малко откритие, което направи онзи ден!

Инженерът пристъпи напред, изпъчи се гордо и заобяснява:

— При едно от излизанията ми на повърхността с радио апаратурата успях да засека сигнал от преминаващ в ниска околоземна орбита спътник. Щом има спътник, значи има и кой да го управлява! Ако нямаше, спътниците отдавна щяха да са изгорели в атмосферата, привлечени от земната гравитация. Те непрекъснато се снишават, нали знаете? Някой трябва да коригира височинната им траектория, за да продължават да стоят в орбита. Това няма как да се случва от Земята след Унищожението. Следователно на Станциите има хора, които поддържат сателитната мрежа!

Сред присъстващите настъпи оживление. Хулио им заповяда да мълчат и кимна към инженера да продължи своя разказ:

— Успях да предам координатите на бункера многократно, заедно със SOS сигнала. Почти съм сигурен, че спътникът ги улови. Друг е въпросът дали в точно този момент е имало кой да проследи комуникацията на конкретния сателит с повърхността и дали сигналът ни е успял да стигне до хората на Станцията, намираща се на хиляди километри над нас, в геосинхронна орбита със Земята над Екватора. Залагаме всичките си надежди на вероятността това да се е случило!