Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Спасени сме! — крещеше Бернехо. — Идвайте бързо горе! Да се махаме от тук! Ура! Спасени сме, Хулио, чуваш ли? Качвайте се горе!

— Май забрави много бързо кой командва парада! — сряза го командирът. — Накарай ги да унищожат плъховете в знак на добра воля! Искам да видя как умират!

Матиас Бернехо отново засвятка с фенерче, насочено към тъмната сфера. Червената светлинка му отговори с мигане. Инженерът започна да превежда:

— Казват, че в момента не ни застрашават по никакъв начин. Чакай, има още нещо… Насилието и агресията са забранени. И още… Момент… Не причинявай вреда или нещо такова! Прекалено бързо премигва, не съм сигурен дали успях да преведа всичко.

— Окей, качваме се горе! Стойте нащрек! — каза му Хулио.

Обърна се към дежурния по наблюдателен пост Алехандро Валеро, подхвърли му връзката с ключовете и заповяда:

— Отивай да измъкнеш Карлос от ареста! Кажи му, че ще го водим на разходка в Космоса. — Хулио се наведе и целуна изумения Алехандро по челото.

Двамата избухнаха едновременно в смях. Смях на облекчение, който бяха трупали цели осемдесет и пет години. На излизане тримата с Карлос дори не се обърнаха, за да погледнат бункера за последно.

Адам почука на вратата и отвътре се чу:

— Влез!

Той натисна бравата и влезе. Въвеждащият психолог седеше зад добре познатото му бюро.

— Адаме! — възкликна той. — Колко се радвам да те видя! Заповядай, седни! Какво те води насам?

— Дойдох да ти благодаря за търпението да отговаряш на всичките ми въпроси. Ти си невероятен човек! Все още се чудя как издържаш.

— Вярно, че поемам само най-тежките случаи, — усмихна се въвеждащият психолог — но поне съм сигурен, че и да не успея да помогна през будната фаза, още първият сънен цикъл ще заличи амнезията без следа. Поне мога да внеса комфорт в ежедневието на току-що излезлите от Симулацията. Както направих с теб.

— Изключително съм ти задължен — кимна Адам.

— Няма защо, обичам си работата! Знаеш го от самото начало.

— Ама и номерата ти си ги бива!

— Имаш предвид това ли? — въвеждащият психолог посочи металическата сфера, която левитираше над бюрото му.

— Виж, не искам да ти взимам занаята, но за какво точно служи тази джаджа? — попита Адам.

— Просто дребен психологически трик! Повечето пациенти, с които работя, идват от Симулации, където компютърните терминали все още имат някакво материално изражение. Трудно им е да навлязат в света на мисловните команди изведнъж. Използвам кълбото като приемливо за сетивата им устройство. Това улеснява процеса по адаптация — каза въвеждащият психолог.

— Не, имах предвид, за какво наистина служи? Ползваш ли кълбото с някаква друга цел, освен да заблуждаваш пациентите?

— О, да! Използвам го да ми носи чехлите! — засмя се събеседникът му. — Шегувам се! Няма друго приложение. Дори никога не напуска кабинета ми, защото само тук посрещам пациенти.

— Помня, че от него вадеше да ми даваш хранителните таблетки.

— Аз и сега си ги държа там — въвеждащият психолог почука кълбото и едно синьо хапче падна в шепата му. Той го сложи в устата си и преглътна.

— Онзи номер с гледката към Земята също много ми хареса! — каза Адам.

— Яко е, нали! Целта ми отново беше същата. Да ти представя лесен за възприемане вариант. Не исках още в самото начало да те шокирам с истината за Унищожението. При кризата на идентичността, която изпитват повечето пациенти, това винаги е лош избор. Дори да не навреди, може да увеличи дискомфорта им, а аз съм тук точно с противоположната цел.

— Много си добър, признавам си! Още веднъж ти благодаря!

— Вече знаеш как действително изглежда Земята, погледната от Станцията, нали? Доста по-малка е, защото сме далеч от нея. От 35000 километра няма как да заема целия прозорец — усмихна се въвеждащият психолог. — Пък и няма как да виждаш континентите, заради гъстата облачна покривка. Всъщност, гледката е тъжна. Вместо ведрата синя планета от илюминатора ти се мръщи една сива топка, като това кълбо тук, по чиято повърхност проблясват светкавици.

— Задължен съм ти за това, че направи всичко възможно да ме подготвиш! — каза Адам.

Въвеждащият психолог се облегна назад в креслото си.

— Знам, че не си дошъл само за да ми благодариш. Наистина оценявам жеста, но има и нещо друго, нали?

— Пак позна. Както винаги — отговори Адам.

— Свързано ли е с партито по посрещането? Всъщност, какво точно се случи там? Аз не успях да отида. Не съм преглеждал и записите. Но чух някои слухове!