Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— От онзи клюкар Николай, нали? — попита Адам.

— Само донякъде! — ухили се въвеждащият психолог. — Кажи ми какво се случи там? Искам да го науча лично от теб.

— Ами, нищо особено. Новодошлите бяха като замаяни, въпреки че 01 се беше постарал да ги подготви с подсъзнателните си програми за предстоящия им живот на Станцията. По време на карантината. С подменени наноботи изглеждаха пращящи от здраве, но все пак имаха леко объркан вид. Като току-що излезли от Симулация с особено драматичен Сюжет.

— Това е защото още не са изкарали дори първия си сънен цикъл. Ще се адаптират много бързо към обстановката, не се притеснявай за тях! — каза въвеждащият психолог.

— Аз не се притеснявам за тях, по-скоро се притеснявам от тях. Или, по-точно, по време на партито се притесних.

— Какво имаш предвид?

— Бяха разгонени — отвърна Адам — пускаха се на жените като нерези. Не, че им липсваше внимание, де! Все пак са истинска сензация на Станцията. Нови спасени не сме имали от толкова дълго време. И нямаше да ми пука, ако най-напористият от тях — мисля, че се казваше Хулио — не се навърташе постоянно около Юлия.

— Ех, ти и твоите моногамни разбирания!

— Знам общоприетото схващане, че любовта е вид самовнушение за изключителност на даден човек над всички останали, но това самовнушение е особено силно при мен, когато става дума за Юлия. Тя твърди същото и откакто се запознахме в онази Симулация не е спирала да го доказва. Заради мен се ограничава и аз съм й благодарен! Бих искал това да продължава да е така. Поне докато сме заедно.

— Какво, тя да не му е пуснала още на първата среща? — ухили се въвеждащият психолог. — Извинявай за израза! Но си я познаваш…

— Беше на косъм — каза Адам.

— Вече съжалявам, че не дойдох на купона по посрещането. Кажи ми какво се случи там! Стига си ми дразнил любопитството!

— Имам доста да ти връщам в това отношение — отвърна Адам с най-дружелюбния си тон. След това продължи:

— Беше ми неприятно да я гледам как флиртува със загорял грубиянин, който е прекарал последните осемдесет години в занимания по дератизация в изцяло мъжка среда. Опитах да поговоря с нея, но нямаше никакъв ефект. По едно време те дори изчезнаха някъде заедно. След малко тя се върна разплакана. Онзи взел нещо да й заповядва, да се разпорежда с нея. Несвикнала с подобно отношение, Юлия му отвърнала по-рязко и той се опитал да я удари, представяш ли си?

— Съвсем лесно ми е да си го представя. Прояви малко разбиране, Адаме! Тези хора са имали наистина труден живот. Не са свикнали с нашите порядки. А и не е успял да я нарани физически със сигурност — каза въвеждащият психолог.

— Не, естествено, но както казваха едно време в моята малка страна: „Жестът е по-важен“!

— Хаха, Адаме, ама и ти си голям психолог! Не само, че не си дошъл тук, за да обсъждаш професионалните ми номера, но не си дошъл тук и да си говорим за Юлия. Дошъл си, за да се сбогуваш, нали? Защо не караш направо? Давай по същество!

— Човече, ти не спираш да ме изумяваш! Как се досети?

— Професионално изкривяване. Не забравяй, че задачата ми е да усещам вибрациите по-лесно от теб. Всъщност, по-лесно от болшинството обитатели на Станцията. Има само един колега, който ме превъзхожда. От него се уча.

— Добре, де, хвана ме! Дошъл съм да се сбогуваме.

Въвеждащият психолог изведнъж стана сериозен:

— Сигурен ли си, че наистина го желаеш?

— Няма да съм сам. Заминаваме тримата с Юлия и Николай.

— Не мога да повярвам, че си успял да ги убедиш да те последват!

— В началото малко се дърпаха, но после се съгласиха. Сега караме подготвителния курс с още двеста кандидати, които не познавам. Заминаваме веднага, след като го приключим!

— В неизвестна посока! — въздъхна въвеждащият психолог.

— В неизвестна посока — потвърди Адам. — Никой не знае координатите на крайните дестинации. Нито продължителността на полетите. Закодирани са от Учените, които ни напуснаха първи, след като задействаха 01.

Въвеждащият психолог се намръщи:

— Не бих бил готов за подобно решение и след хиляда години! Какво точно те привлича в идеята да се затвориш в пространство по-тясно дори от пренаселената ни Станция и да прекараш цяла вечност там? Можеш ли да ми отговориш категорично на този въпрос? Защото после, след задействането на свръхускорителите, вече ще бъде късно да си променяш решението. И връщане назад няма да има!

— Знам, знам — отвърна Адам. — Както ти правилно отбеляза преди време, аз съм ескапист. По характер. Доказва го целият ми живот. Доказват го изборите, които правя в Симулациите. Доказва го и това решение. Винаги съм предпочитал бягството. Или, хайде нека го наречем по-ласкаво, промяната. Пред завареното положение. Особено когато то е далеч от съвършенството. Ти ще се съгласиш, че тук животът ни съвсем не е съвършен. Има си някои ограничения. Има и безкрайна скука. По време на полета поне няма да скучаем. Знаеш за будните Симулации, нали? Служат за убиване на времето, а излизането от тях е мигновено, без възстановяване. Времето тече на обратния принцип в будната Симулация. Влизаш вътре за малко, а от полета вече са минали години! Това е напреднала технология, която учените са оставили само за смелите астронавти, които ще дръзнат да ги последват в колонизацията на Космоса. Един вид стимул да предпочетат пътуването пред монотонния живот тук, на Станцията.