Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Всичко това ми е известно, но все още не ми е ясно как си успял да убедиш Юлия и Николай да те последват — каза въвеждащият психолог.

— Ами, човек привлича хора със сходен характер, предполагам. И те са ескаписти като мен. Може би в по-слаба степен. И макар не толкова осъзнати. Но са напълно подходящи за това начинание. Помолих ги да се явим на тестовете за майтап. Знаеш, че нямат обвързващ характер. Всички се изненадахме от резултатите. Оказа се, че тримата притежаваме отличните качества и черти на характера за заселници. Какво по-яко приключение от колонизирането на непознати светове? Пък и там липсват ограниченията, които важат тук. Ще ни бъде разрешено да се размножаваме, когато пристигнем! Дори ще ни насърчават да го правим. Поне в началото. С Юлия никога няма да имаме собствено дете, ако останем тук. Аз знам какво възпира повечето хора. Опасностите. И полетът, и самото заселване може да съдържат куп опасни ситуации. Но, кажи ми, кое е най-лошото, което може да ти се случи? Героят, с когото избягахме от военния лагер в „Аварията“, ми отговори на този въпрос преди време. Каза ми: „Най-много да умреш, приятелю!“. Умирал съм толкова много пъти и насън, и наяве, че вече дори не ми пука! Най-малкото, ако не бях се съгласил да легна в онзи „ковчег“ от Старата епоха, сега въобще нямаше да съм тук. И нямаше да водим този разговор. Представяш ли си още колко много неща ще пропусна, ако не замина?

Вдъхновен от собствения си монолог, Адам се замисли. За невероятната си съдба. За последната Симулация, която беше направил по нея. Тя щеше да накара мнозина да преживят същото, все едно бяха на неговото място! Дори това нямаше да бъде възможно, ако навремето не беше дръзнал да погледне смъртта в очите.

— Извинявай, дано не съм те отегчил! — каза Адам. — Наистина дойдох само да се сбогуваме. Това е всичко. Беше привилегия да имам приятел и въвеждащ психолог като теб! Прощавай!

— Основното, което ни отличава, са характерите, формирани през дългия ни житейски път, Адаме. Успя да ме убедиш. Ти наистина си замесен от подходящо тесто за колонизатор. Но аз продължавам да твърдя, че не бих направил твоите избори за нищо на света! Само не забравяй да ми пратиш картичка, когато пристигнеш!

— Е, така те харесвам! — отвърна му Адам.

Той стана от стола и се запъти към вратата. Тъкмо се канеше да отправи едно последно сбогом, когато въвеждащият психолог го изненада за пореден път. Той чукна по левитиращата металическа сфера и в бюрото му зейна квадратен отвор. От отвора се издигна масичка, върху която бяха поставени бутилка уиски, две малки, пластмасови чашки, кутия жълт Camel, пепелник и запалка.

— Няма да си тръгнеш, преди да сме вдигнали един последен тост в твоя чест, нали? — каза му въвеждащият психолог с типичната за него подкупваща усмивка.

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

— Надявам се, че нямате нищо против — добави уклончиво Адам.

Не беше готов да им развали шоуто все още. А и нямаше зъб на Фани, нито на майка й. Невинни герои в Симулацията! Виж, главата на семейството беше друга работа — също измислен герой, но Адам имаше да разчиства сметки с него. Добре щяха да си поиграят след малко! Затова беше приел поканата за вечеря в тесен семеен кръг. Дотук всичко вървеше по план. Тоест, по Сценария.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна. Той се стресна за миг. Беше забравил колко е импулсивна. „Колко импулсивен характер е задал смахнатият Сценарист на героинята й. Тези хора не съществуват в действителност“. Трябваше непрекъснато да си го повтаря. Толкова убедително беше всичко, дори в будната Симулация!

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — Фидосия целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията и си придаде високомерен вид. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително към Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани вместо него. — Заедно сме вече девет години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, от което му стана леко гузно.