Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Конякът го беше разпалил, но и споменът за това колко се беше страхувал от този човек преди. На какви унижения се беше подлагал заради него. Само и само да бъде приет! Да го хареса надменният глава на богатото семейство! И с каква цел? За да го превърне в инструмент на егоистичните си стремежи! Е, тая нямаше да я бъде.

— Ще повикам охраната… — измърмори Чобанов под носа си.

Адам стана и му хвърли злобен поглед:

— Въобще не си прави труда! Мога сам да намеря изхода.

Чобанов не реагира по никакъв начин. Използвайки елемента на изненадата, Адам се запромъква към фоайето на огромната къща. Надяваше се само да не срещне Фани или майка й някъде по коридорите, за да не си развали кефа от представлението, което беше изнесъл току-що. Портиерът любезно му помогна да си облече палтото. Адам скочи в колата си и натисна газта! Тежките метални врати на имението Чобанови останаха завинаги зад гърба му.

След половин час паркира пред кооперацията, където се намираше ателието на Юлия. Излезе от колата, вдиша с пълни гърди хладния нощен въздух и се заизкачва по стълбите нагоре.

Когато отключи и влезе, я завари да стои с гръб към него, изправена пред статива. Рисуваше. Той се приближи, прегърна я през корема и зацелува горещия й врат.

— Как мина вечерята у Чобанови? — попита Юлия с разнеженото си гласче, което Адам обожаваше.

— Държах се като пълен инфантил! — отвърна Адам.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че те може наистина да притежават душа. И трябва да внимаваме с чувствата им — Юлия нанесе няколко щриха върху платното:

— Дали съществуват самостоятелно? Дали продължава да ги има, когато не взаимодействат с нас?

— И така да беше, Чобанов е последният ми приоритет, говорейки за нечии чувства — каза й той.

Тя потопи четката в бурканчето с вода при останалите четки. Обърна се към него и го целуна. Целуваха се, докато махаха дрехите от телата си по пътя към голямото легло в средата на помещението.

Бяха зачервени, потни и голи в леглото. Когато дъхът й най-сетне се успокои, тя го попита:

— Колко време ни остава още?

Адам погледна календара на стената, пресметна нещо наум:

— Една година и осем месеца. Това значи, че от Полета ще са минали стотици години, когато излезем. А не само 60 часа, колкото минаха на Станцията, докато участвахме в същата тази Симулация предишния път. Без да го знаем. Можем да правим каквото си пожелаем с времето до края. Но после ще трябва да сменим Симулацията. Няма нужда да преживяваме целия ужас отново. Просто се изключваме преди от небето да започнат да падат самолети и птици.

— Не можем ли да променим и тази част от Сценария?

— Не. Има някои детерминанти, които са непоклатими.

— Някой явно е доста запознат с правилата — усмихна се Юлия.

— Не забравяй, че говориш с истински професионалист, скъпа!

Адам се изправи на лакти и я целуна по бузата.

— Къде смяташ да прекараме година и осем месеца? — попита тя.

— Може да е на някое по-топло място. Където преценим.

— Без Индия!

— Без Индия — съгласи се Адам.

Двамата се разсмяха.

— А какво ще кажеш за Мексико? — поинтересува се Юлия.

— Защо точно Мексико? — попита Адам.

— Има много готини курорти там. Но, като се замисля, едва ли ще ни стигнат парите за толкова дълъг престой — каза тя.

— О, не се безпокой за това! Този път романът ми ще стане световен бестселър! И Чобанов няма да може да направи нищо по въпроса. Ще си живеем като царе! Нанесох нужните корекции в Сценария, още преди да влезем. Което ми напомня, че имам важен издателски имейл от Лондон, който само чака да му отговоря — Адам стана от леглото, прекоси чисто гол стаята и седна пред компютъра.

Писмото действително беше в папката с входящи съобщения, но до него се мъдреше още едно. Беше изпратено само преди няколко секунди. Адам зачете новото съобщение:

„Здравейте, гълъбчета! Още щом разбрах за безкрайните възможности на Симулациите и за това, че шантавата хубавица Юлия се опитва да ми избяга чак в далечния Космос, веднага се записах в групата на полета. Без вашето знание, естествено! Едно птиченце ми каза, че обмисляте да дойдете тук, в Мексико, при мен. Ще си изкараме чудесно! Е, поне някои от нас… Притежавам хотел на океанския бряг и нямам търпение да ви предоставя президентския си апартамент. Напълно безплатно, при това! Ако пък се откажете, защото нещо не съм ви симпатичен, ще взема аз да си вдигна задника и да дойда при вас! Какво ще кажете, а? Няма къде да се скриете от мен. Нито в друга Симулация, нито на борда на кораба, нито когато пристигнем Там. Навсякъде ще ви намеря! Аз съм човек, който е свикнал да получава това, което желае. А сега то се казва Юлия. Поздрави и до скоро!