Хулио Кортасар - Игра на дама

Ужасно начинание е да тъпчеш в някакъв кръг, чийто център е навсякъде, а окръжността — никъде, ако трябва да се изразим схоластично. Какво се търси? Какво се търси? И петнайсет хиляди пъти да го повториш, все едно че удряш стената с чук. Какво се търси? Какво е това помирение, без което животът не е нищо повече от някаква неопределена подигравка? Не помирението на светеца, защото в идеята да се снизиш до кучето, да започнеш отново от кучето или от рибата, или от мръсотията и грозотата, и мизерията, и каквато и да е друга проява на нищожност, винаги има някаква носталгия по светостта, като че ли се съжалява за някаква нерелигиозна святост(и тук започва неразумността), някакво състояние без каквото и да било различие , без светец (защото светецът винаги е светецът и онези, които не са светци, а това скандализира нещастен тип като него, който се възхищава на прасеца на девойката, заета да си оправя изкривения чорап), тоест ако има помирение, то трябва да е нещо друго, а не състоянието на святост, изключително открай време. Трябва да е нещо иманентно, без необходимостта оловото да бъде жертвано заради златото, целофанът заради стъклото, по-малкото заради повечето; напротив, неразумността изисква оловото да струва колкото златото, повечето да е в по-малкото. Алхимия, неевклидова геометрия, up to date 370неопределеност за действията на духа и плодовете от тях. Не става дума за издигане — стар идол на ума, опроверган от историята, стар морков, който вече не може да излъже магарето. Не става дума за усъвършенстване, пречистване, спасяване, избиране, свободна воля, за път от алфата до омегата. Вече сме там. Всеки вече е там. Изстрелът е в пистолета, но трябва да се натисне спусъкът, а се оказва, че пръстът прави знаци, за да спре автобуса или нещо подобно.

Как говори, колко говори този пушач, който се мотае из предградията. Девойката вече си оправи чорапа, готово. Виждаш ли? Форми на помирението. II mio supplizio… 371Може би всичко е толкова просто, само подръпваш бримката, приглаждаш я с наслюнчен пръст. Вероятно би било достатъчно да си дръпнеш носа и да си го наместиш до ухото — съвсем малко да нарушиш удобството на обстоятелствата. Но не, и така не става. Няма нищо по-лесно от това да сложиш на кантара всичко извън теб, като че ли можеш да си сигурен, че вън и вътре са двете носещи греди на къщата. Но нищо не е както трябва, историята ти го казва, самият факт, че го мислиш, вместо да го изживяваш, ти доказва, че не е както трябва, че сме се напъхали в някаква тотална дисхармония, а всичките ни средства я прикриват посредством обществената структура, историята, йонийския стил, радостта на Ренесанса, повърхностната тъга на романтизма и така си я караме, пък нека ни гонят.

(–44)

— Защо с дяволското си очарование ме изтръгна от покоя на първия ми живот… Слънцето и луната грееха за мен безизкусно, събуждах се със спокойни мисли и на разсъмване събирах листата си, за да си кажа молитвата. Не виждах нищо лошо, защото нямах очи, не чувах нищо лошо, защото нямах уши, но ще си отмъстя!

Реч на мандрагората от „Изабела Египетска“

от Ахим фон Арним

(–21)

Така чудовищата проваляха плановете на Кука, за да напусне аптеката и да ги остави на мира. Между другото и много по-насериозно обсъждаха системата на Сеферино Пирис и идеите на Морели. Тъй като Морели беше слабо познат в Аржентина, Оливейра им даде книгите и им разказа за някои хвърчащи бележки, с които се беше запознал някога. Откриха, че Реморино, който продължаваше да работи като санитар и се появяваше в часа на матето и тръстиковата ракия, бе голям познавач на Роберто Арлт, което особено ги трогна, и една седмица говориха само за Арлт и как никой не бе успял да му стъпи на пръста в една страна, където за стъпване предпочитаха килимите. Преди всичко обаче говореха за Сеферино, и то много сериозно, и сегиз-тогиз им се случваше да се погледнат по особен начин, например да вдигнат поглед едновременно и да осъзнаят, че и тримата правят едно и също, тоест гледат се по някакъв особен и необясним начин, като погледите при игрите на карти или когато някой отчаяно влюбен трябва да изтърпи чай с пастички в компанията на няколко госпожи и даже полковник в оставка, който обяснява защо всичко в страната върви зле; залепнал за стола си, човекът гледа всички по един и същи начин — и полковника, и любимата жена, и лелите на любимата, гледа ги любезно, защото всъщност да, какъв срам страната да е в ръцете на шайка прикрити комунисти, тогава любезният поглед се вдига от пастата с крем, третата отляво на подноса, и от лъжичката, положена върху бродираната от лелите покривка, вдига се, преминава над прикритите комунисти и за миг се вплита в другия поглед, който се е вдигнал от пластмасовата захарница в нилско зелено, и вече няма нищо друго, консумирането извън времето се превръща в сладостна тайна и ако днешните мъже бяха истински мъже, млади човече, а не лайняни педерасти („Но, Рикардо!“ „Добре де, Кармен, но ми е прекипяло, пре-ки-пя-ло ми е от това, което става с тази страна“), mutatis mutandis 372беше донякъде като погледа на чудовищата, когато сегиз-тогиз им се случеше да се погледнат с едновременно бегъл и всеобемащ поглед, таен и много по-ясен, отколкото когато се гледаха дълго време, но човек не е чудовище просто ей така, без да има защо, както казваше Кука на съпруга си, а тримата се разсмиваха и ужасно се срамуваха, че са се погледнали по този начин, без да играят на карти и без да изгарят от забранена любов. Освен ако.