Хулио Кортасар - Игра на дама

(–145)

Според Морели човек трябва да се стреми към движение, в което да няма нищо забавно . Напредъкът му досега в тази насока показваше едва ли не зашеметяващо обедняване на неговия романов свят, проявяващо се не само в почти маймунската ограниченост на персонажите, но и в самите им действия и най-вече бездействия. В крайна сметка не им се случваше нищо, въртяха се в някакъв саркастичен коментар на собствената си нищожност, преструваха се, че обожават смешни идоли, и се перчеха с това, че са ги открили. За Морели това, изглежда, беше важно, защото бе написал много бележки за една предполагаема необходимост, последно и отчаяно средство да се изтръгне от коловоза на иманентната и трансцендентната етика в търсене на оголване, което той наричаше осево, а понякога прагът. Праг на какво, към какво? Подразбираше се подтик към нещо, подобно на обръщане на ръкавица, на начин да усетиш съприкосновението с действителността, сякаш кожата ти е одрана, без намесата на митове, религии, системи и мрежи. Бе любопитно, че Морели с ентусиазъм прегръщаше най-новите работни научни хипотези в химията и биологията, демонстрираше убеждението, че старият дуализъм се е пропукал пред очевидното и универсално свеждане на материята и духа до понятия, свързани с енергията. В резултат учените маймуни като че ли имаха желание да отстъпят все повече към себе си, като ликвидират химерите на една действителност, опосредствана и изопачена от предполагаемите инструменти на познанието, а същевременно и собствената си митопоетическа сила, своята „душа“, за да достигнат до нещо като среща ab ovo 368, като максимално свиване до точката, където ще се изгуби последната искрица на (фалшива) човечност. Изглежда, предлагаше — макар и никога да не достигна до формулирането му — път, който да започне от това външно и вътрешно ликвидиране. Но беше останал почти без думи, без хора, без вещи и — естествено — потенциално без читатели. Клубът въздишаше с нещо средно между потиснатост и раздразнение, винаги ставаше така или почти така.

(–128)

Как да съществува като куче сред хората — тема за неохотни размишления, докато изпиеш две чашки и побродиш из предградията, нарастващо подозрение, че само алфата дава омегата, че всякакво запъване на някакъв междинен етап — епсилон, ламбда — е като да се завъртиш с единия крак на пода. Стрелата лети от ръката към целта, пътят няма среда, няма XX век между X и XXX. Човек би трябвало да е в състояние да се изолира от вида вътре в самия вид и да избере кучето или рибата от началото на времената като отправна точка, за да поеме към самия себе си. Няма път за доктора по филология, няма пролука към известния алерголог. Вписани във вида, те ще бъдат това, което трябва да бъдат, а ако не, няма да бъдат нищо. С големи заслуги, дума да не става, но винаги епсилон, ламбда или пи, никога алфа и никога омега. Човекът, за когото става дума, не приема тези псевдореализации, великата прогнила маска на Запада. Оня тип, който е бродил по улиците до моста на булевард „Сан Мартин“ и пуши на един ъгъл, зазяпан в някаква жена, която си оправя чорапа, има съвсем неразумна идея за онова, което той нарича реализация, и не съжалява, защото нещо му казва, че в тази неразумност се таи зрънцето, че лаят на кучето е по-близо до омегата, отколкото дисертация за деепричастието у Тирсо де Молина. Какви глупави метафори. Но той се е закучил, сега е времето да го кажем. Какво търси? Себе си ли търси? Нямаше да се търси, ако вече не се беше намерил. Значи се е намерил (но това вече не е неразумно, ergo не трябва да му се доверява човек. Само да го отпуснеш малко, и Разумът ти вади специален бюлетин, формулира ти първото съждение от верига, която ще те отведе само до диплома или до калифорнийска виличка с играещи на килима дечица за огромна радост на майка им). Да видим, нека да я караме полека: Какво търси тоя тип? Себе си ли търси? Търси себе си като индивид? Като индивид, за който се предполага, че е извън времето, или като историческо същество? Ако е последното, губи си времето. Ако, напротив, търси себе си извън каквото и да било случайно обстоятелство, онова за кучето може и да не е зле. Но да я караме полека: много му харесва да си говори така, като баща на син, за да може после да си достави голямото удоволствие на всички деца — да провали плановете на стария, да вървим piano piano 369, да видим каква е тая работа с търсенето. Е, добре, търсенето не е търсене. Проницателно, нали? Не е търсене, защото нещо вече сме намерили. Само че срещата някак не се получава. Има месо, картофи и праз, ама няма манджа. Тоест вече не сме с останалите, вече сме престанали да бъдем граждани (все за нещо ме изхвърлят като плевел отвсякъде, Лутеция да потвърди), но и не сме успели да излезем от кучето, за да стигнем до онова, което няма име, да го наречем помирение, спогаждане.