Хулио Кортасар - Игра на дама

(–16)

С червено мастило и видимо удоволствие Морели беше преписал в една тетрадка края на поема на Ферлингети:

(–36)

Медицинските сестри търчаха напред-назад и си говореха за Хипократ. Със съвсем малко усилие който и да е отрязък от действителността би могъл да се сведе до някой прочут стих. Но защо да се задават гатанки на Етиен, който си беше извадил скицника и с радост рисуваше фуга от бели врати, допрени до стените носилки и огромни прозорци, през които проникваше сива, подобна на коприна материя, скелет на дърво и два гълъба с гуши на буржоа. Би му било приятно да му разкаже другия сън, чудно как цяла сутрин го обсебваше сънят за хляба и бам — на ъгъла на „Распай“ и „Монпарнас“ другият сън се стовари отгоре му като стена или по-скоро като че ли бе прекарал цялата сутрин смазан от стената на стенещия хляб и изведнъж, като в пуснат отзад-напред филм, стената се отдръпна от него; в един кадър зае вертикално положение, за да го остави лице в лице със спомена за другия сън.

— Както искаш — каза Етиен, като прибра скицника. — Когато решиш, не бързаме. Надявам се да живея още четирийсет години, така че…

— Time present and time past — изрецитира Оливейра — are both perhaps in time future 366. Писано е днес всичко да стигне до стиховете на Т. С. Мислех си за един сън, приятел, извинявай. Ей сега тръгваме.

— Добре, защото стига вече сънища. Човек търпи, търпи, ама накрая…

— Всъщност става дума за друг сън.

— Misère 367! — каза Етиен.

— Не ти го разказах по телефона, защото не го помнех.

— Освен това и шестте минути — каза Етиен. — В крайна сметка властите се оказват мъдри. Човек непрекъснато ги псува, но трябва да признаем, че знаят какво правят. Шест минути…

— Ако се бях сетил тогава, просто щях да изляза от онази кабина и да вляза в съседната.

— Добре — каза Етиен. — Ти ще ми разкажеш съня, а после слизаме по тази стълба и отиваме да пийнем по чаша вино в „Монпарно“. Заменям прехваления ти старец за един сън. Двете неща ми идват в повече.

— Направо удари в десетката — каза Оливейра, като го изгледа с интерес. — Проблемът е да разберем дали тези неща са взаимно заменяеми. Точно това, за което ми говореше днес: пеперуда или Чан Кайши? Може да се окаже, че ако заменя стареца за един сън, ти ще замениш един сън за стареца.

— Честно да си кажа, изобщо не ме интересува.

— Художник — каза Оливейра.

— Метафизик — каза Етиен. — И като заговорихме за това, там една медицинска сестра започва да се пита дали сме сън или двама бродяги. Какво ще стане? Ако дойде да ни изхвърли, какво става: изхвърля ни някаква медицинска сестра, или един сън изхвърля двама философи, сънуващи болница, където между другото се намират един старец и една разбесняла се пеперуда?

— Много по-просто е — каза Оливейра, като леко се плъзна настрани и затвори очи. — Гледай, това са къщата от моето детство и стаята на Мага, двете заедно в един и същи сън. Не си спомням кога го сънувах, съвсем бях забравил за него и днес сутринта, докато мислех за онази история с хляба…

— Това с хляба вече ми го разказа…

— Изведнъж пак излиза другото и онова с хляба отива по дяволите, защото за сравнение и дума не може да става. Сънят с хляба може да съм си го внушил… Внушил, гледай каква дума.

— Не се срамувай да ми го кажеш, ако става дума за това, за което си мисля.

— Помислил си за детето, естествено. Задължителна асоциация. Но аз не изпитвам никакво чувство за вина, приятел. Аз не съм го убил.

— Нещата не са толкова прости — каза Етиен с неудобство. — Да отидем да видим стареца, стига с тези глупави сънища.

— Всъщност май не мога да ти го разкажа — каза Оливейра примирено. — Представи си, че пристигаш на Марс и някакъв тип иска да му опишеш пепелта. Горе-долу нещо такова.

— Отиваме ли да видим стареца или не?

— Все ми е тая, наистина. Но понеже сме тук… Десето легло, струва ми се. Можехме да му донесем нещо, тъпо е да идваме просто така. Все пак подари му една рисунка.

— Рисунките ми се продават — каза Етиен.

(–112)

Истинският сън се разполагаше в някаква неустановена зона, откъм страната на събуждането, но без да е напълно буден; за да се говори за това, би трябвало човек да си послужи с други обозначения, да премахне тези толкова категорични сънувам и събуждам се , които не означаваха нищо, по-скоро да се разположи в областта, където отново излизат на преден план домът от детството, гостната и градината в едно отчетливо настояще, с цветове, както човек ги вижда на десетгодишна възраст, толкова червено червено, синьо като от паравани от цветно стъкло, зеленото на листата, зеленото на ароматите, цвят и мирис, слети в едно на нивото на носа, очите и устата. Но в съня гостната с двата прозореца към градината беше същевременно стаята на Мага; забравеното селище близо до Буенос Айрес и улица „Сомерар“ съвпадаха без никакво насилие, не се поставяха едно до друго, нито се припокриваха частично, а се сливаха и в преодоляното без усилие противоречие се получаваше усещането, че се намираш на собственото си място, потопен в същностното, както когато си дете, не се и съмняваш, че гостната ще трае цял живот — една неподлежаща на отчуждаване собственост. Така че къщата в Бурсако и стаята на улица „Сомерар“ бяха мястото и в съня трябваше да се избере най-спокойната част от мястото, изглежда, причината за съня беше единствено тази — да се избере някаква спокойна част от мястото. Там имаше и друг човек, сестра му, която му помагаше без думи да избере спокойната част, както понякога има намеса в някои сънища, без дори да е необходимо присъствие, приема се като даденост, че човекът или нещото са там и се намесват; сила без видими проявления, нещо, което е или действа чрез присъствие, макар и понякога невидимо. Така той и сестра му избираха гостната като най-спокойната част от мястото и изборът беше добър, защото в стаята на Мага не можеше да се свири на пиано или да се слуша музика след десет вечерта, старецът отгоре веднага започваше да удря по техния таван или онези от четвъртия етаж упълномощаваха едно кривогледо женско джудже да се качи да се оплаква. Без нито една дума, тъй като даже май не бяха там, той и сестра му избраха гостната с изглед към градината и отхвърлиха стаята на Мага. В този миг от съня Оливейра се беше събудил, може би защото Мага бе мушнала крак между неговите. Единственото осезаемо нещо в тъмнината бе, че до този момент е бил със сестра си в гостната от своето детство и освен това страшно му се пикаеше. Безцеремонно отмести крака на Мага, стана и излезе на площадката, запали пипнешком слабата светлина в клозета и без да си направи труда да затвори вратата, започна да пикае, опрял ръка на стената, полагаше страхотни усилия да не заспи и да не се строполи в мръсния клозет, беше изцяло потънал в аурата на съня, гледаше, без да вижда струята, която излизаше между пръстите му и се губеше в дупката или блуждаеше по краищата на възчерния фаянс. Може би истинският сън му се яви в този миг, когато се усети буден, пикаейки в четири сутринта на един пети етаж на улица „Сомерар“, и разбра, че гостната, която гледаше към градината в Бурсако, е действителността, знаеше го, както се знаят малко на брой неопровержими неща, както се знае, че човек е самият себе си, че никой друг освен теб не мисли това, разбра, без да се учудва и без да се скандализира, че животът му наяве е фантазиране в сравнение със стабилността и продължаващото съществуване на гостната, макар и след връщането му в леглото да нямаше никаква гостна, а само стаята на улица „Сомерар“, разбра, че мястото е гостната в Бурсако с уханието на гардения, навлизащо през двата прозореца, гостната със старото пиано „Блутнер“, с розовия килим, с покритите с калъфи столове и със сестра му — също в калъф. Направи рязко усилие, за да се изтръгне от аурата, да отхвърли мястото, което го мамеше — достатъчно буден, за да допусне представата за измама, за сънно и будно състояние, но докато изтръскваше последните капки и гасеше светлината, и си търкаше очите, и пресичаше площадката, за да влезе отново в стаята, всичко беше по-малко, беше със знак минус, по-малко площадка, по-малко врата, по-малко светлина, по-малко легло, по-малко Мага. Пое с мъка въздух и промърмори „Мага“, промърмори „Париж“, може би промърмори „днес“. Все още му звучеше далечно, кухо, сякаш непреживяно наистина. Заспа отново като някой, който търси своето място, своя дом след дълго ходене в дъжд и студ.