Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Невинаги «най-правдивите» репортажи са най-добрите! «Истината» е стока, с която в съвременната журналистика трябва да се борави крайно внимателно. Не бъди сигурен, че тя понася на всички тъй добре, както на теб!

Твоята задача е да развличаш нашите читатели, да окриляш техните мечти. Задачата ти не е да шокираш, да подстрекаваш или тревожиш, нито пък да «отваряш очите» или възпитаваш!“

Следваха редица други съобщения с подобно съдържание и формулировки. Повечето бяха подписани от ръководството на издателството или от дирекцията на сградата, някои — лично от издателя. Инспектор Йенсен изчете всички и продължи да слиза.

По-надолу в сградата се подготвяха явно по-големите и изискани списания. Обстановката се попромени — светло застлани коридори, тръбна мебел и хромирани пепелници. Колкото повече се приближаваше към осемнадесетия етаж, толкова повече хладната изисканост растеше, за да изчезне след това отново. Дирекциите заемаха четири етажа, по-надолу имаше административни канцеларии, кантори по рекламата и разпространението и много други. Отново се появиха студените бели коридори, тракането на пишещите машини се усили. Светлината стана ярка, бяла и дразнеща.

Инспектор Йенсен обикаляше етаж след етаж. Когато стигна до голямото фоайе, часът беше почти пет. След цялото слизане пеш по стълбите сега усещаше смътно умора в сгъвките на коленете и в прасците.

Почти две минути по-късно по стълбите слезе мъжът в сивия костюм. Инспектор Йенсен го бе забравил, откакто преди час се разделиха при открития асансьор на десетия етаж. Мъжът влезе в портиерната до централния вход. Каза нещо на униформените мъже зад стъклената стена. След това изтри потта от челото си и хвърли бегъл незаинтересован поглед към фоайето.

Часовникът в голямата зала удари пет и точно след една минута първият препълнен бърз асансьор отвори автоматичните си врати.

Повече от половин час човешкият поток не секна. Инспектор Йенсен стоеше с ръце, сключени на гърба, и бавно се поклащаше, стъпвайки ту на пръсти, ту на пети, загледан в забързаните покрай него хора. Отвъд въртящите се врати те се разпръсваха, плахи и приведени, и изчезваха към колите си.

В шест без четвърт фоайето опустя. Асансьорите бяха спрели. Мъжете в бели униформи заключиха входните врати и си тръгнаха. Зад стъклената преграда остана само мъжът в сивия костюм. Навън бе почти тъмно.

Инспектор Йенсен влезе в един от облицованите с алуминий асансьори и натисна най-горното копче на таблото. Асансьорът, сякаш всмукан нагоре, стигна бързо до осемнадесетия етаж, спря, вратите се отвориха, пак се затвориха и изкачването продължи.

Коридорите в отдела за комикси бяха все така ярко осветени, но шумът зад вратите бе утихнал. Йенсен застина на едно място, наостри уши и след около тридесет секунди чу как някъде наблизо, може би един етаж по-надолу, спира асансьор. Изчака още малко, но стъпки не последваха. Нищо не се чуваше и все пак нещо нарушаваше тишината. Едва когато се наведе и притисна ухо към бетонната стена, долови пулсиращия тътен на далечни машинни зали. След като се ослушва известно време, звукът стана по-отчетлив, натрапчив и мъчителен като неопределена болка.

Инспекторът се изправи и тръгна по коридорите. През цялото време вървеше проникнат от съзнанието за звука. Там, където стълбището свършваше, имаше две бели стоманени врати, едната малко по-висока и по-широка от другата. И двете нямаха дръжки. Йенсен извади ключа с особеното езиче и го пробва първо в по-малката врата, но безуспешно. Затова пък другата се отвори веднага и той видя тясно и стръмно бетонно стълбище, слабо осветено от малки бели плафониери.

Инспектор Йенсен се изкачи по стъпалата, отвори още една врата и излезе на покрива.

Беше се стъмнило съвсем и вечерният вятър пронизваше. Тухлена стеничка, висока около метър, опасваше открая плоския покрив. Далеч долу се простираше градът с милиони и милиони студени бели светлинни. По средата на покрива се издигаха десетина ниски комина. Някои от тях пушеха и въпреки вятъра Йенсен усети лют дим, тежък и задушлив.

Отвори вратата към стълбището и му се стори, че някой затваря долната врата, но когато слезе, тридесетият етаж изглеждаше пуст, тих и безлюден. Направи още един опит да отвори с универсалния ключ по-малката стоманена врата, но и сега не успя. Вероятно водеше към някое техническо съоръжение, може би асансьорните механизми или електрическото табло.