Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Бързият асансьор спря автоматично направо на осемнадесетия етаж, но изминаха почти двадесет минути, докато го приемат. За да си убие времето, разгледа моделите на двата пътнически кораба, наречени на името на министър-председателя и на негово величество краля.

Въведе го секретарка в зелена дреха, с угаснал поглед. Стаята бе точно копие на онази, която посети преди две денонощия, само купите във витрината бяха малко по-малки и изгледът през прозореца друг.

Първият директор на издателството спря за миг да пили ноктите си и го покани да седне.

— Приключена ли е вече работата?

— За съжаление не.

— Доколкото се нуждаете от съдействие или от допълнителни сведения — възложено ми е да ви окажа всякакво съдействие. И тъй — на вашите услуги съм. — Йенсен кимна. — Макар че трябва да ви предупредя — обикновено съм изключително зает.

Гледайки купите, Йенсен попита:

— Спортист ли сте били?

— Обичам живота сред природата. Продължавам да спортувам — ветроходство, спортен риболов, стрелба с лък, голф… Е, разбира се, не от такава класа като…

Усмихна се стеснително и с неопределен жест посочи вратата. След няколко секунди ъглите на устните му отново се отпуснаха. Погледна ръчния си часовник, голям и елегантен, с широка златна верижка.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Инспектор Йенсен отдавна бе формулирал въпросите, които имаше да зададе.

— Случило ли се е нещо, което да послужи като приемливо обяснение за думите „извършеното в сградата убийство“?

— Естествено, не.

— Не можете ли да си ги обясните, да ги свържете с някого или нещо?

— Не, разбира се, вече казах. Фантазии на откачен. Откачен, това е единственото възможно обяснение.

— И не е имало никакви смъртни случаи?

— Във всеки случай не в последно време. Но по този въпрос ви препоръчвам да се обърнете към директора на „Личен състав“. Аз съм всъщност журналист — отговарям за съдържанието и редакционното оформление на списанията. И…

— И какво?

— И при всяко положение, тръгнали сте по погрешна следа. Не съзнавате ли колко абсурдна е тази мисъл?

— Коя мисъл?

Мъжът с копринената връзка погледна неуверено посетителя.

— Един въпрос още — каза инспектор Йенсен. — Да предположим, че писмото цели да шиканира ръководителите на издателството или някой от тях — сред каква категория хора трябва да се търси виновникът според вас?

— Това си е работа на полицията. Впрочем аз вече изложих мнението си: между психично разстроените.

— Не можете ли да допуснете, че отделни лица или определена групировка хранят неприязън към издателството или към ръководството му?

— Познавате ли нашите издания?

— Чел съм ги.

— Тогава би трябвало да знаете, че цялата ни политика се състои именно в това: да не създава недоволство, агресивност или различия в мненията. Нашите списания са жизнерадостни и подчертано развлекателни. Най-малко от всичко се стремят да усложняват съществованието и емоционалния живот на читателите. — Мъжът направи кратка пауза. Обобщи: — Издателството няма врагове. Както и шефовете. Подобна мисъл е нелепа.

Инспектор Йенсен седеше изпънат и неподвижен в креслото за посетители. Лицето му беше съвсем безизразно.

— Възможно е да се видя принуден да направя някои разследвания в сградата.

— В такъв случай дискретността трябва да бъде абсолютна — отговори веднага директорът. — Единствено шефът на концерна, издателят и аз самият сме запознати с вашата задача. Ние, разбира се, ще направим всичко, за да ви помогнем, но специално искам да подчертая: в никакъв случай не бива да се разчува, че полицията се интересува от издателството, особено сред нашите служители.

— Разследването предполага известна свобода на действие.

Мъжът, изглежда, се замисли. После каза:

— Мога да ви предоставя универсален ключ и да издам пропуск, който ви разрешава да посещавате различните отдели.

— Да.

— Това, тъй да се каже… ще узакони вашето присъствие тук.

Директорът на издателството забарабани с пръсти по ръба на масата. Усмихна се любезно и тайнствено и заяви:

— Ще формулирам и напиша въпросния пропуск лично — може би ще е най-добре.

Натисна, сякаш между другото, някакво копче до вътрешния телефон и от страничната част на бюрото се спусна плот с пишеща машина. Тя имаше аеродинамична форма, блестеше от хром и защитен лак и по нищо не личеше някога да е била използувана.

Директорът изтегли едно от чекмеджетата и извади малко синьо картонче. После извъртя стола, подръпна леко ръкавите на сакото си и внимателно нагласи картончето върху валяка на машината. Повъртя насам-натам различните механизми, поглади замислено с показалец носа си, чукна тук-там по клавишите и като вдигна очила на чело, погледна какво е написал. Издърпа картончето от машината, смачка го, хвърли го в кошчето и взе ново от чекмеджето.