Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Още веднъж обиколи затворения лабиринт на коридорите, като по стар навик стъпваше тихо и внимателно с гумените си подметки. В отсрещния къс коридор спря, ослуша се и наново му се стори, че долавя стъпки някъде наблизо. Шумът изчезна веднага — нищо чудно да бе чул ехо от собствените си стъпки.

Извади отново универсалния ключ, отвори някаква врата и влезе в една от редакциите. Стаята беше незначително по-голяма от килиите в подземния етаж на шестнадесети полицейски участък, със студено-бели стени и таван и светлосив под. Мебелировката се състоеше от три бели работни маси, които заемаха цялата площ, а на перваза на прозореца имаше хромиран вътрешен телефон. По масите се виждаха хартии, рисунки, линийки и рапидографи — всичко много добре подредено.

Инспектор Йенсен спря край една от масите и се загледа в цветна рисунка, разделена на четири квадрата — явно част от комикс. Встрани от илюстрацията лежеше изписан на машина лист с надпис „Оригинален текст от авторския отдел“.

Първата рисунка представляваше сцена в ресторант. Блондинка с огромен бюст и блестяща, дълбоко деколтирана рокля седеше на маса срещу мъж със синя маска на очите, облечен в трико, с широк кожен колан. На гърдите му имаше изображение на череп. Зад двамата се виждаше естраден оркестър и хора в смокинги и дълги рокли, а на масата, бутилка шампанско и две чаши. Следващата картинка показваше само мъжа в странния костюм; светъл ореол обкръжаваше главата му и той държеше дясната си ръка пъхната в нещо като примус. В следващото квадратче, отново в ресторанта, мъжът в трикото като че висеше във въздуха над масата, докато блондинката го фиксираше с безизразен поглед. Последната илюстрация изобразяваше мъжа в трикото; той все още висеше — сега на фона на звезди. От пръстена на десния му показалец стърчеше гигантска ръка като дълъг израстък. На дланта лежеше портокал.

В горния край на илюстрациите имаше бели полета. Такива полета, само че овални, излизаха и от блестящите зъби на героите. Съдържаха кратки, четивни текстове, изписани с туш, но още недовършени.

Същата вечер Синята Пантера и богатата Беатрис се срещат в най-разкошния ресторант в Ню Йорк…

— Струва ми се… толкова е невероятно… струва ми се, че… те обичам.

— Какво? Стори ми се, че луната се залюля!

Синята Пантера се прокрадва скришом навън и зарежда пръстена, в който се крие силата му…

— Извинявай, но трябва да те оставя за минута. Нещо става с луната!

И още веднъж Синята Пантера оставя любимата жена, за да спаси вселената от сигурна гибел. Това са проклетите крисмопомпи, които…

Йенсен позна героите, беше ги видял предната вечер в едно от списанията.

На стената над масата бе забодено циклостилно съобщение. Прочете:

„През последното тримесечие нашият тираж нарасна с двадесет и шест процента. Списанието отговаря на една жизнена необходимост и пред него стои голяма задача. Предните позиции са завоювани. Продължаваме да се борим до пълна победа! Главният редактор“

Инспектор Йенсен хвърли последен поглед на илюстрациите, загаси светлината и хлопна вратата след себе си.

Спусна се осем етажа по-надолу и попадна в печатницата на едно от по-големите списания. Сега чу отчетливо, на равни интервали, слабия шум от стъпките на съгледвача си. И тъй, работата беше ясна и нямаше защо да го занимава повече.

Йенсен отвори още няколко врати и влезе в съвсем същите бетонни килии както на тридесетия етаж. По масите лежаха снимки на кралски персони, естрадни звезди, деца, кучета и котки, освен това и статии — явно още в превод или недообработени. Част от тях бяха редактирани с червено.

Прегледа няколко и установи, че зачертани са единствено сдържани критични наблюдения и преценки от различен характер. В статиите ставаше дума за популярни чуждестранни актьори.

Кабинетът на главния редактор беше по-просторен от останалите. Светлобежов мокет покриваше пода, тръбните мебели имаха бяла тапицерия. На бюрото освен високоговорителите стояха два бели телефона, светлосива подложка за писане и фотография в метална рамка. Снимката явно бе на самия главен редактор, слаб, угрижен мъж на средна възраст, с предан кучешки поглед и грижливо поддържани мустаци.

Инспектор Йенсен седна на стола зад бюрото. Прокашля се и стаята проехтя. Изглеждаше студена, неприветлива и по-голяма, отколкото беше в действителност. Нямаше книги или списания, но на бялата стена срещу бюрото висеше голяма цветна фотография в рамка. Сградата привечер, заляна от светлината на прожекторите.