Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

— Какви чувства изпитвахте?

— Винаги ми е било трудно да вземам решения. Но аз съм такъв, че щом веднъж се реша на нещо…

Той прекъсна мисълта си и рече:

— Но нали ми обещахте да си идете.

— Такива сме. Това, което обещаваме, и това, което правим, са две съвсем различни неща — отговори Гунвалд Ларшон.

Форшберг го изгледа уморено.

— Да. Само ме мъчите и лъжете.

— Не сме единствените, които лъжат в тая стая — отвърна Гунвалд Ларшон. — Вие още седмици преди това сте запланували да убиете Йорансон и помощник-инспектор Стенстрьом. Вярно ли е?

— Да.

— Откъде знаехте, че Стенстрьом е полицай?

— Бях го наблюдавал по-рано, без Нисе да разбере.

— Откъде знаехте, че работи сам?

— Никой не го сменяше. Затова предположих, че работи на своя глава, заради кариерата си.

Гунвалд Ларшон помълча малко и продължи:

— Бяхте ли казали на Йорансон да не носи документи в себе си?

— Да. Наредих му го още първия път, когато му се обадих.

— Как се научихте да боравите с вратите на автобуса?

— Наблюдавал бях как го правят шофьорите. И пак за малко не се провалих. Автобусът се оказа от друг тип.

— Къде седнахте? Долу или горе?

— Горе. И доста скоро останах сам.

— А сетне слязохте по стълбата с готов за стрелба автомат?

— Да, прикривах го с тяло, за да не го видят Нисе и другите пътници от задната част на колата. И все пак един успя да се надигне. Човек трябва да е готов на такива изненади.

— Ами ако беше засякъл? По мое време тия автомати често го правеха.

— Знаех, че няма да ме остави. Познавах си оръжието. А и внимателно го бях прегледал, преди да го занеса в кантората си.

— Кога го занесохте?

— Около седмица преди това.

— Не се ли страхувахте, че някой може да го открие?

— Никой не смее да бърка в чекмеджетата ми — отвърна Форшберг властно. — Освен това беше заключен.

— По-рано къде го държахте?

— В един заключен куфар, на тавана. При другите ми трофеи.

— Как напуснахте мястото, след като застреляхте всички тия хора?

— Тръгнах пеш на изток по Нора Сташунсгатан. При станцията на Хага взех такси и после с колата от кантората до Стоксунд.

— И по пътя изхвърлихте автомата — допълни Гунвалд Ларшон. — Но бъдете спокоен. Ще го открием.

Форшберг не отговори.

— Какво изпитвахте, като стреляхте? — спокойно повтори въпроса си Рьон.

— Защищавах семейството си, своя дом и фирмата си. Не сте ли стояли някога с оръжие в ръка, знаейки, че след петнадесет секунди ще щурмувате вражески окоп?

— Не — отвърна Рьон, — не съм.

— Тогава нищо не разбирате! — закрещя Форшберг. — И нямате думата! Как може идиот като вас да ме разбере!

— Стига — намеси се лекарят. — Пациентът има нужда от грижи.

Той натисна звънеца. Влязоха няколко санитари. Форшберг все още крещеше, когато го извеждаха с леглото от стаята.

Рьон заприбира магнетофона.

— Мразя я тая гад — неочаквано се обади Гунвалд Ларшон.

— Какво?

— Ще ти кажа нещо, което още никому не съм казвал — продължи Гунвалд Ларшон. — Жал ми е за почти всички, които срещаме в нашата работа. Нещастници, дето по-добре да не се бяха раждали на тоя свят. Какво са виновни те, че нищо не разбират и че всичко върви по дяволите. Такива типове като тоя тук разбиват живота им. Самолюбиви свине, които мислят само за парите си, своите къщи и семейства и така нареченото си положение. И смятат, че могат да разполагат с другите само защото случайно са материално по-добре. Такива ги има на всяка крачка, но повечето не са тъй глупави, че сами да трепят курвите. Затова никога не стигаме до тях, а само се сблъскваме с техните жертви. Това е едно изключение.

— Да — съгласи се Рьон. — Може би си прав.

Напуснаха стаята. Пред една от вратите в дъното на коридора стояха двама униформени полицаи, широко разкрачени и със скръстени отпред ръце.

— А, вие ли сте? — рече навъсено Гунвалд Ларшон, като ги видя. — Разбира се, нали болницата е в Солна.

— Значи, все пак го хванахте — рече Квант.

— Да — обади се Кристиансон.

— Не ние — поправи го Гунвалд Ларшон. — Цялата работа, общо взето, я свърши Стенстрьом.

Няколко часа по-късно Мартин Бек и Колберг седяха в една от стаите на Кунгсхолмсгатан и пиеха кафе.

— Всъщност Стенстрьом разкри убийството на Тереза, нали? — рече Мартин Бек.

— Да — съгласи се Колберг. — И все пак постъпи глупаво. Да работи сам, и то по такъв начин. И да не остави никакъв документ след себе си. Странно защо това момче не успя да порасне.