Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Влезе пред тях в кабинета си — просторна, светла и елегантно мебелирана стая с огромен сиво-син килим, покрил изцяло пода, и голямо писалище, лъскаво и оголено. Отстрани до въртящото се кожено кресло, поставени върху по-малка масичка, стояха диктофони и три телефона, единият от които с по-голяма клавиатура. Върху широката поставка пред прозореца стояха наредени четири снимки в метални рамки. Съпругата и трите деца. На стената между прозорците висеше маслен портрет, вероятно на тъста. Барче, маса за заседания с гарафа и чаша върху поднос, кресла, остъклен шкаф, пълен с книги и порцеланови статуетки, и един сейф, дискретно вграден в стената.

Всичко това Мартин Бек обхвана с поглед, докато затваряше вратата, а Бьорн Форшберг с твърда крачка отиваше към бюрото си.

Бьорн Форшберг застана зад бюрото, подпря се отгоре с лявата си ръка, наведе се напред, издърпа дясното чекмедже и пъхна ръка в него. Когато отново я извади, пръстите му бяха обхванали дръжката на пистолет.

Бьорн Форшберг все още се подпираше с лявата си ръка върху бюрото, когато вдигна пистолета към устата си, пъхна вътре цевта, колкото можа, обхвана с устни синкавата лъскава стомана и натисна спусъка. През цялото това време погледът му фиксираше Мартин Бек. Погледът му все още беше почти весел.

Всичко се разви толкова бързо, че Мартин Бек и Меландер едва бяха стигнали до средата на стаята, когато Бьорн Форшберг се свлече върху бюрото си.

Пистолетът беше лежал в чекмеджето без предпазител и с опънато назад чукче, чието остро металическо изщракване върху леглото на патрона сега отекна в стаята. Но куршумът, който трябваше да излети от цевта, да пробие небцето на Бьорн Форшберг и изтласка навън през тила му по-голямата част от мозъка, не напусна дулото. Той остана в гилзата си. А гилзата лежеше в десния джоб на Мартин Бек заедно с другите пет от пълнителя.

Мартин Бек извади един от патроните, завъртя го в пръстите си и прочете щампования върху медта текст: МЕТАЛВЕРКЕН 38 СПЛ. Патронът беше шведски, но пистолетът американски, „Смит енд Весон 38 Специал“, произведен в Спрингфийлд, Масачузетс.

Бьорн Форшберг лежеше, притиснал лице към лъскавата повърхност на бюрото. Тялото му се тресеше. Няколко секунди по-късно се свлече на пода и закрещя.

— Най-добре да извикаме линейка — реши Меландер.

И ето Рьон отново седеше с магнетофона си в една от изолационните на Каролинската болница. Само че този път не в хирургията, а в психиатрията, и не в компанията на омразния Улхолм, а заедно с Гунвалд Ларшон.

Бяха лекували Бьорн Форшберг с различни средства: успокоителни инжекции и други подобни, и лекарят, който се занимаваше с психическото му състояние, вече от няколко часа не излизаше от стаята. Но явно единственото, което пациентът можеше да каже, бе:

— Защо не ме оставихте да умра?

Повтаряше го отново и отново и сега пак го каза:

— Защо не ме оставихте да умра?

— Да, наистина, да се чуди човек — измърмори насреща му Гунвалд Ларшон и лекарят го погледна строго.

Всъщност сега нямаше да са тук, ако лекарите не бяха казали, че има известен риск Форшберг наистина да умре. Обясниха им, че Форшберг е получил необикновено тежък шок, че сърцето му е зле, а нервната система разрушена и обобщиха диагнозата си с думите, че общото му състояние не е тъй лошо. Стига да не получел някоя сърдечна криза, която да го довърши.

Рьон разсъждаваше по въпроса за „общото състояние“.

— Защо не ме оставихте да умра? — отново рече Форшберг.

— А вие защо не оставихте Тереза Камарао да живее? — в отговор попита Гунвалд Ларшон.

— Защото нямаше как. Трябваше да се отърва от нея.

— Добре де — продължи Рьон търпеливо, — но защо „трябваше“?

— Нямах друг избор. Щеше да разруши живота ми.

— Е, той и без това изглежда доста разрушен — отбеляза Гунвалд Ларшон сухо.

И лекарят отново го изгледа строго.

— Не разбирате — оправда се Форшберг. — Бях й заповядал никога повече да не идва. Дори й дадох пари, макар че самият бях зле. И въпреки това…

— Какво искате да кажете? — любезно попита Рьон.

— Тя ме преследваше. Когато оная вечер се върнах в къщи, лежеше в леглото ми гола. Знаеше къде държа резервния ключ и можеше да влиза. А жена ми… моята годеница щеше да дойде само след четвърт час. Нямах друг избор…

— А после?

— После я отнесох долу в склада.

— Не се ли бояхте, че някой може да я намери там?

— Имаше само два ключа. Единият беше в мен, а другият у Нисе Йорансон. А Нисе беше заминал.