Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Майка му го изгледа, без да знае какво да отговори. Първата й реакция бе да отдъхне след цялото преживяно напрежение. Когато научи, че Гай Марий вика сина й на Форума, едва не бе полудяла от тревога. В продължение на няколко часа бе стояла над една и съща колонка от цифри и напразно се убеждаваше, че смята. Колкото пъти преглеждаше числата върху хартията, толкова пъти сумата се оказваше различна. Единственото, което я занимаваше, бяха приказките за ужасиите по римските улици и за това, което чакаше малкия Цезар на рострата. Но най-много я плашеше самата среща на сина й с виновника за тези злини.

Най-накрая на малкия Цезар му омръзна да чака отговор от майка си и сам се впусна в обяснения.

— Това означава, че никога няма да отида на война, за да му съпернича на бойното поле. Никога няма да се кандидатирам за консул, за да му съпернича в политиката. Никога няма да бъда обявен за Четвърти основател на Рим. Вместо това ще прекарам целия си живот да мънкам молитви на език, който никой от нас не разбира, да мета пода на някакъв си храм, да ходя облечен като някой палячо и да се разкарвам из цял Рим, за да пречиствам домовете на умрелите си съграждани! — Докато разправяше всичко това, гневно махаше с ръце. — Този старчок не се посвени да ме лиши от всички онези права, които нося по рождение, и защо? За да не засенча никога великото му име.

Досега никой от родителите му не беше вникнал в душата на сина си, за да знае какви бури бушуват в нея, нито пък бе имал случай да се хвали със славното си бъдеще пред приятели. Сега, докато го слушаха с какъв плам оплаква съкрушените си мечти, и Цезар, и Аврелия се чудеха как най-лесно да обяснят на момчето си, че решението вече е взето и че на него не му остава друго, освен да се примири с неизбежното. Трябваше да му покажат, че в трагични дни като тези хора като него трябва да се смятат за щастливци, задето не само са оставени живи, но дори им се осигурява едно спокойно бъдеще.

Бащата предпочете да играе ролята на строгия родител, вечно неодобряващ постъпките на сина си.

— Не ставай смешен! — рече той и повече нямаше какво да добави.

Майката се присъедини веднага към мъжа си, още повече че досега не бе познавала друг начин да се отнася със сина си. Аврелия винаги бе внушавала на малкия Цезар основните римски ценности — чувство за дълг, послушание, скромност, поставяне на другите над себе си. Уви, момчето не можеше да се похвали с нито едно от тези качества.

— Не ставай смешен! — сгълчи го на свой ред майка му и добави: — Сериозно ли мислиш, че си способен да съперничиш на Гай Марий? Никой не може да си съперничи с него.

— Аз да съпернича на Гай Марий? — Отстъпи крачка назад той. — Та аз ще отнема блясъка на неговата слава, така както слънцето отнема блясъка на луната!

— Ако наистина гледаш по този начин на привилегиите, с които те удостоява чичо ти, Гай Младши, то Гай Марий е познал с какво да те накаже. Задълженията ти на фламин ще послужат като котва за кораба на безграничните ти фантазии. Ако не друго, то поне ти е осигурено прилично положение.

— Аз не искам да ми осигуряват каквото и да е положение! — разгневи се момчето. — Искам сам да се боря за своето положение! Искам каквото положение заемам в обществото, да се дължи единствено на собствените ми заслуги и усилия! Какво удовлетворение мога да изпитам от това да ми връчат някаква служба, по-вехта от самия Рим, служба, която съм получил само защото един престарял герой иска да запази славата си непокътната?

Баща му обаче ставаше все по-навъсен.

— Не бъди чак толкова неблагодарен!

— О, татко ! А как можеш ти да бъдеш толкова сляп за очевидното! Ако някой е виновен за нещо, това не съм аз, а единствено Гай Марий! Аз съм си такъв, какъвто винаги съм бил! Аз не съм неблагодарен. Просто Гай Марий ме натоварва с бреме, от което само ще се чудя как да се освободя. Той не е направил нищо за мен, заради което да му бъда благодарен! Мотивите му са подли и егоистични.

— Ще престанеш ли да се хвалиш с това, колко си бил важен? — хвана се за главата Аврелия. — Сине мой, още от времето, когато те носех в скута си, защото не можеше да ходиш, двамата с баща ти сме се опитвали да ти втълпим нещо елементарно, но изключително важно: мечтите ти са твърде грандомански, за да бъдат постигнати, амбициите ти са твърде неограничени, за да се предпазиш ти самият от тях!

— И дори да е така, какво значение има? — отчайваше се на свой ред малкият Цезар. — Мамо, ако има човек, който може да преценява тези неща, това съм аз ! Нещо повече, за да преценя правилно живота си, той вече трябва да е изживян. Не можем да изричаме ей така, голи фрази за неща, които не са се случили и никой не знае как точно ще изглеждат, щом се случат! Уви, след това, което ме сполетя, нищо няма да се случи!