Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Единственият от братята, към когото Хенрик Вангер питаеше по-топли чувства, бе болнавият Густав, който бе починал от белодробно заболяване през 1955 година.

Той носеше душа на творец и странеше от света. Не се интересуваше нито от политика, нито от сделки и нямаше никакво желание да работи в концерна „Вангер“.

Микаел попита Хенрик Вангер.

— Сега само вие и Харалд сте живи. Той защо се върна в Хедебю?

— Харалд се премести тук през 1979 година, точно преди да навърши седемдесет. Той е собственик на къщата.

— Сигурно е странно да живееш толкова близо до брат си, към когото изпитваш такава силна омраза.

Хенрик Вангер погледна учудено Микаел.

— Разбрал си ме погрешно. Аз не мразя брат си. Дори може да се каже, че му съчувствам. Той е пълен идиот и всъщност той мрази мен.

— Защо ви мрази?

— Защото се ожених.

— Мисля, че ще трябва да ми обясните малко по-подробно.

Хенрик Вангер бе прекъснал рано отношенията с по-големите си братя. Той единствен в семейството бе проявил предприемачески талант и бе последната надежда на баща си. Не се интересува от политика и вместо в Упсала заминава да учи икономика в Стокхолм. След като навършва осемнайсет, работи всяка ваканция, включително лятната, като практикант в някой от многото офиси на концерна „Вангер“ или в управителните съвети на притежаваните от компанията фирми. Запознава се с целия лабиринт на фамилния бизнес.

На 10 юни 1941 година, в разгара на Втората световна война, Хенрик е изпратен в Германия на шестседмично посещение в търговския офис на концерна в Хамбург. Тогава той е само на двайсет и една. Негов ментор и компаньон е немският агент на компанията, застаряващ дългогодишен служител на име Херман Лобах.

— Не искам да те отегчавам с детайли, но когато отпътувах за Германия, Хитлер и Сталин все още бяха добри приятели, а Източният фронт не съществуваше. Всички все още вярваха, че Хитлер е абсолютно непобедим. Във въздуха витаеше чувство на… примесен с отчаяние оптимизъм. Мисля, че това са точните думи. Трудно е да бъдат описани онези настроения дори сега, половин век по-късно. Не ме разбирай погрешно — аз никога през живота си не съм бил нацист. Дори смятах Хитлер за будещ смях оперетен герой. Само че бе почти невъзможно да не се заразиш от оптимизма, с който хората в Хамбург гледаха на бъдещето. Войната настъпваше към града, дори на няколко пъти го бомбардираха от въздуха, но жителите му сякаш възприемаха всичко това като временен дразнител — скоро щеше да се възцари мир и Хитлер щеше да създаде своята Neuropa , Нова Европа. Хората искаха да вярват, че Хитлер бе Бог. Все пак това бе основната идея на пропагандата.

Хенрик Вангер отвори един от многото си фотоалбуми.

— Това е Херман Лобах. Той изчезна през 1944 година, вероятно е загинал по време на някоя бомбардировка и е бил погребан някъде. Така и не разбрахме какво му се бе случило. С него доста се сближихме по време на престоя ми в Хамбург. Аз живеех в дома му — изискан апартамент в един от богаташките квартали на Хамбург. Бяхме заедно всеки ден. Той бе също толкова нацист, колкото и аз, но членуваше в партията, защото така му беше по-изгодно. Членската карта отваряше много врати и улесняваше сключването на сделки от името и за сметка на концерна „Вангер“ и ние точно това правехме. Произвеждахме товарни вагони за влаковете им — чудя се дали някой от тях не е ходил до Полша. Продавахме плат за униформите им и лампи за радиоапаратите им, макар че съгласно официалната версия не знаехме за какво ще бъдат използвани стоките ни. А Херман Лобах бе цар на договорите, бе забавен и жизнерадостен. Идеалният нацист. Постепенно обаче разбрах, че той отчаяно се опитваше да запази една своя тайна.

— В нощта на 22 юни 1941 година Херман Лобах внезапно почука на вратата на спалнята ми и ме събуди. Моята стая бе съседна на тази на съпругата му, така че той ми направи знак да запазя мълчание, да се облека и да го последвам. Качихме се на втория етаж и се настанихме в стаята за пушене. Очевидно Лобах не бе мигнал цялата нощ. Радиото бе включено и аз разбрах, че се беше случило нещо ужасно. Бе поставено началото на операция „Барбароса“. Германия бе нападнала Съветския съюз през уикенда на Мидсъмър.

Хенрик Вангер махна отчаяно с ръка.

— Херман Лобах извади две чаши и наля доста голямо количество водка. Очевидно бе потресен. Когато го попитах какво означава това, той ми отвърна проницателно, че това бе краят на Германия и на нацизма. Не му повярвах напълно — Хитлер изглеждаше непобедим, но Лобах вдигна тост за краха на Германия. След това стигна до същината на въпроса.